Стивън Кинг - Сблъсък

Двамата живяха заедно четиринайсет месеца и всичко беше прекрасно, с изключение на последните пет-шест седмици, когато Ивон се показа истинска мръсница. За Лари шампионатът по бейзбол символизираше краят на този етап от живота му. В онези щастливи дни след затварянето на книжарницата той се отправяше към дома на Джони Макол и двамата с него — цялата група репетираше само събота и неделя, тъй като останалите членове работеха нощем — се опитваха да композират своя музика или свиреха стари мелодии (наричани от Джони „парчета-убийци“), като „Никой, освен мен“ и „Моята любима ме обича два пъти повече“.

Сетне се прибираше у дома, в своя дом , и Ивон вече бе приготвила вечерята. Не някакви претоплени готови буламачи, а истински домашни гозби. Това момиче си знаеше работата. След вечеря двамата отиваха в хола и гледаха бейзболните мачове по телевизията, а по-късно се любеха. Лари усещаше безкрайно спокойствие. Оттогава никога вече не се беше чувствал толкова щастлив. Никога.

Внезапно осъзна, че от очите му се стичат сълзи и за миг се отврати от себе си, задето седи на пейка в Сентръл Парк и циври като някой пенсионер. Сетне му хрумна, че има право да плаче за всичко изгубено, че има право да се побърка, ако подозренията му се окажат верни.

Майка му бе умряла преди три дни. Издъхна на походно легло в коридора на болницата „Мърси“, натикана между хиляди други хора на прага на смъртта. Докато коленичеше до леглото й, Лари имаше чувството, че ще полудее от вонята на урина и на изпражнения, от виковете на бълнуващите, задавеното дишане на болните и от воплите на скърбящите. Накрая майка му дори не го познаваше, не настъпи никакво предсмъртно просветление. Просто гърдите й се повдигнаха и бавно се спуснаха за последен път, като автомобил, който се накланя върху спукана гума. Лари остана до нея още десетина минути, като се питаше какво да прави; в обърканото му съзнание се мерна мисълта, че трябва да почака, докато напишат смъртен акт или докато някой го попита какво се е случило. Но едва ли някой щеше да го стори — смъртта беше навсякъде. В болницата цареше хаос. Лари разбра, че никакъв млад, сериозен лекар няма да се приближи и да му изкаже съболезнования, след което да се заеме с подробностите, съпровождащи смъртта. Рано или късно щяха да отнесат майка му като чувал с картофи и той не желаеше да присъства на тази сцена. Откри чантата й под леглото, извади писалка, фиба и чековата книжка. Откъсна последната страница и върху нея написа името и адреса на майка си и след кратко изчисление — възрастта й. С помощта на фибата прикрепи листчето към блузата й и се разрида. Приведе се, целуна майка си по бузата и избяга, без да престава да плаче, с усещането, че е дезертьор. На улицата се почувства малко по-добре, въпреки че около него сновяха обезумели, болни хора и полицейски патрули. А сега седеше в Сентръл Парк и тъгуваше за безвъзвратно отминалите времена; за това, че майка му не можа да доживее да се пенсионира, за краха на собствената си кариера, за онези вечери в Лос Анжелес, когато заедно с Ивон гледаха по телевизията шампионата по бейзбол, знаейки, че след това ще се любят, и за Руди. Най-много тъгуваше за Руди и съжаляваше, че не може да върне обратно шестте загубени години и да връчи двайсет и петте долара на приятеля си, като извинително се усмихне и вдигне рамене.

Маймуната умря в дванайсет и петнайсет. Допреди миг седеше апатично, подпряла глава на скръстените си ръце, сетне клепачите й запърхаха и тя падна върху циментовия под с тъп, ужасяващ звук.

Лари не искаше да остава тук нито миг повече. Стана и бавно се отправи към естрадата в центъра на парка. Преди петнайсетина минути бе дочул в далечината виковете на лудия, предвещаващ нашествието на чудовищата, но сега единствените звуци наоколо бяха потракването на токовете му по асфалта и чуруликането на птичките. Браво на тях — очевидно грипът не им влияеше!

Когато наближи естрадата, забеляза някаква жена, седнала на една от скамейките. Навярно бе към петдесетте, но явно беше положила усилия да изглежда по-млада. Носеше скъпи сиво-зелени панталони и силно деколтирана копринена блуза селски тип… „Доколкото знам — помисли си Лари, — селяните не могат да си позволят дрехи от коприна.“ Дочула стъпките му, непознатата вдигна глава и се огледа. Държеше някаква таблетка и небрежно я пъхна в устата си, като че беше фъстък.

— Здравейте — обърна се към нея младият мъж. Забеляза, че жената има сини очи, които го гледаха проницателно иззад очилата със златни рамки. Чантата й беше обточена с кожа, очевидно от норка. Тя носеше четири пръстена — венчална халка, два пръстена с брилянти и един със скъп изумруд.