Стивън Кинг - Сблъсък

(той кихва няколко пъти)

— … не сме произвеждали тайно вещества, забранени от Женевската конвенция. Това е просто много сериозна грипна епидемия. Тази вечер получихме съобщения за избухването на подобни епидемии в редица други страни, включително в Русия и Китай. По тази причина…

(започва да киха, сетне кашля продължително)

— … ви призоваваме да запазите спокойствие. Бъдете сигурни, че в края на седмицата или в началото на следващата онези от вас, които още не са оздравели, ще получат ваксина. В някои райони от страната са изпратени хора от националната гвардия, за да защитят населението от хулигани, вандали и паникьори, но напълно неверни са слуховете, че някои градове били окупирани от армията, че новините били манипулирани. Приятели мои, това е долна лъжа и искам да заклеймя онези, които…“

На фасадата на Първата баптистка църква в Атланта с червена боя бе написано: „Скъпи Исусе, скоро ще бъда при теб. Твоя приятелка — Америка. Р.S. Надявам се до края на седмицата да ти останат свободни места.“

На 27 юни сутринта Лари Ъндърууд седеше на пейка в Сентръл Парк и гледаше към менажерията. Зад него Пето Авеню беше задръстено от неподвижни коли, чиито собственици бяха мъртви или избягали от града. На мястото на много от скъпите магазини имаше димящи развалини.

От скамейката Лари виждаше лъв, антилопа, зебра и някаква маймуна. Всички животни, с изключение на маймуната, бяха мъртви. Той си помисли, че навярно не са умрели от грипа; причина за смъртта им бе липсата на храна и вода. Беше прекарал три часа тук и през това време маймуната помръдна едва три-четири пъти. Бе успяла да устои на глада и на жаждата, но не и на супергрипа. Очевидно болестта я измъчваше. „На този свят няма справедливост“ — каза си младият мъж.

Вдясно от него часовникът с животните удари единайсет. Извиващите се фигурки, пред които едно време децата се прехласваха, сега нямаха публика. Мечокът надуваше своята тръба, маймуната, която никога няма да се разболее (но след време ше й се скъса пружината), подрънкваше дайре, слонът биеше барабан с хобота си. Тъжна музика, скъпа, адски тъжна музика. Сюита „Краят на света“, аранжирана за оркестър от навиващи се фигурки.

След малко часовникът престана да бие и Лари отново дочу прегракналия глас, който за щастие се отдалечаваше. Сега човекът, който предупреждаваше за нашествието на чудовищата, се намираше някъде вляво, навярно на спортната площадка. „Може би ще падне в плиткия басейн и ще се удави“ — помисли си младият мъж.

— Чудовищата идват! — прозвуча отдалеч прегракналият глас.

Тази сутрин облаците се разкъсаха и яркото слънце напече улиците. Пчела изжужа покрай носа на Лари, закръжи над близката цветна леха и кацна върху разцъфнал божур. От менажерията долиташе монотонното, приспивно бръмчене на мухите, накацали върху мъртвите животни.

— Чудовищата вече идват! — Човекът, надаващ странния вик, беше висок и наближаваше седемдесетте. Лари го чу за пръв път предишната нощ, която бе прекарал в един от най-луксозните нюйоркски хотели. В обгърнатия от мрак, неестествено тих град призрачният, виещ глас звучеше заплашително — глас на смахнат пророк, изпълващ улиците на Манхатън, отекващ злокобно сред небостъргачите. Незнайно защо Лари, разположил се в огромното двойно легло, без да изгаси нито една лампа в апартамента, постепенно започна да вярва, че лудият идва да го вземе, че го търси, подобно на съществата, които често го преследваха в кошмарите му. Струваше му се, че гласът все повече се приближава — „Чудовищата идват! На път са към нас! Вече са в предградията“ — и бе убеден, че всеки момент онзи ще разбие заключената врата и ще се озове в апартамента… пред леглото му ще застане не човешко същество, а гигантски трол с кучешка глава, с очи на муха, големи колкото чинийки, и със скърцащи зъби.

Но рано тази сутрин го беше зърнал в парка — чисто и просто побъркан старец с кадифени панталони и очила с рогови рамки, на които едната дръжка беше омотана с лейкопласт. Лари се опита да го заговори, но лудият моментално побегна, като крещеше, че всеки момент чудовищата ще се появят по улиците. После се препъна от невисока телена ограда и се просна на алеята за велосипеди; очилата му отхвръкнаха, но не се счупиха. Младият мъж тръгна към него с намерението да му помогне, но преди да го доближи, умопобърканият грабна очилата си и се затича към централната алея, като продължаваше да крещи, предупреждавайки за появяването на чудовищата. Ето как в разстояние на дванайсет часа страхът на Лари от непознатия се бе сменил с досада и дори с лека неприязън.