Стивън Кинг - Сблъсък

В парка срещна и други хора и разговаря с тях. Всички изглеждаха и реагираха по един и същи начин и Лари предполагаше, че самият той не се различава от тях. Бяха зашеметени, бърбореха несвързано и непрекъснато докосваха ръкава му. Всички искаха да му разкажат нещо, а историите им бяха еднакви. Приятелите и роднините им били мъртви или умирали. По улиците избухнали престрелки, а на Пето Авеню се разразил пожар. Вярно ли е, че магазинът на Тифани вече го няма? Възможно ли е? Кой ще разчиства развалините? Кой ще събира боклука? Дали да напуснат Ню Йорк? Носели се слухове, че военните контролирали всички изходни пунктове на града. Някаква жена сподели страховете си, че плъховете ще излязат от канализацията и ще завладеят планетата и думите й напомниха на Лари собствените му невесели мисли в деня, когато се бе завърнал в Ню Йорк. Един младеж, снабден с огромен плик с дъвчащи бонбони, заяви, че ще направи онова, за което е мечтал през целия си живот — да пробяга гол през цялото игрално поле на стадиона „Янки“ и да мастурбира пред вратата.

— Подобен шанс човек има веднъж в живота, приятел — прошепна той на Лари, намигна с двете очи и се отдалечи, дъвчейки бонбони.

Повечето хора в парка бяха болни, но малцина умираха там. Вероятно мисълта, че труповете им ще послужат за вечеря на животните, ги караше с последни сили да се приберат по домовете си, щом усетеха, че краят наближава. Но тази сутрин младият мъж все пак се бе сблъскал със смъртта и още беше потресен. Бе влязъл в една обществена тоалетна и когато отвори вратата, съзря седнал ухилен мъртвец, червеите пълзяха по лицето му, лактите му бяха облегнати на голите му бедра, хлътналите му очи се взираха право в очите на Лари. От трупа се разнасяше отвратителна, сладникава миризма, сякаш мъртвецът бе развален сладкиш, оставен на мухите. Лари побърза да затвори вратата, но вече беше видял предостатъчно. Повърна пуканките, които беше изял на закуска, но и след това продължи да му се повдига толкова, че се изплаши да не получи вътрешен кръвоизлив. Докато, олюлявайки се, крачеше обратно към менажерията, устните му нашепваха молитва: „Мили Боже, ако не си ни изоставил, ако днес изслушваш молбите ни, чуй моята: дано никога повече не се натъквам на подобна гледка. Лудите са ми предостатъчни и се боя, че ако още веднъж видя такава страхотия, самият аз ще откача. Предварително Ти благодаря.“ Сега, докато седеше на скамейката (гласът, предвещаващ идването на чудовищата, бе затихнал поне временно), Лари внезапно си спомни за шампионата по бейзбол преди пет години. Споменът беше приятен, тъй като сега му се струваше, че именно тогава за последен път е бил много щастлив, в отлично физическо състояние, с ясно съзнание, за разлика от последните години, когато сякаш бе решил да се самоунищожи.

Това беше точно след като се бе скарал с Руди. Цялата история бе дяволски неприятна и той си каза, че ако отново види Руди („Никога няма да се случи“ — прошепна му вътрешен глас и Лари въздъхна), непременно ще му се извини. Ще падне на колене и ще целуне подметките на приятеля си, само и само да се сдобрят.

Двамата се бяха отправили на пътешествие из страната със стар мъркюри, чиято скоростна кутия изгърмя, докато се опитваха да прекосят Омаха. От този момент им се налагаше да работят седмица-две, сетне да пътуват на автостоп на запад, после отново да работят и отново да се придвижват на автостоп. Веднъж дори започнаха работа във ферма в Западна Небраска, само и само за да не просят по улиците. Една вечер Лари загуби на покер шейсет долара. На следващия ден бе принуден да иска заем от Руди. След месец се озоваха в Лос Анжелес и Лари пръв си намери работа, ако миенето на чинии срещу мизерна заплата можеше да се нарече работа. Три седмици по-късно Руди му напомни за дълга. Каза, че някакъв човек му препоръчал добро бюро по трудоустрояване. Гарантирал му, че ще получи работа, но искал двайсет и пет долара за услугата. Точно толкова му дължеше Лари след загубата си. Руди промърмори, че в друг случай едва ли би споменал за дълга, но…

Лари гневно възкликна, че му е върнал парите. Ако приятелят му има нужда от въпросната сума, то няма проблеми, но той се надява, че няма да бъде принуден да връща два пъти един и същи дълг.

Руди отвърна, че не иска подаръци , а собствените си пари и лъжите на Лари Ъндърууд изобщо не го интересуват.

— Боже мой! — извика Лари, опитвайки се добродушно да се засмее. — Никога не съм предполагал, че трябва да ти искам разписка, но, изглежда, съм сгрешил.