Стивън Кинг - Сблъсък

Двамата продължиха да се карат и за малко не стигнаха до бой. Накрая Руди, почервенял като рак, изкрещя:

— Мошеник си, Лари, и никога няма да се промениш! Това си е вътре в теб! Благодаря ти, получих хубав урок. Майната ти, Лари!

Обърна се и излезе. Лари го последва на стълбата на евтината квартира и извади портфейла си от задния си джоб. В отделението за снимки имаше три прилежно сгънати десетдоларови банкноти. Той ги запрати след Руди и извика: — Хайде, вземи ги, нищожество такова! Вземи проклетите пари!

Руди затръшна външната врата и потъна в мрака, без да се обърне, отправяйки се към еснафското благополучие, което очаква всички подобни на него мижитурки. Задъхан, Лари остана на стълбата. След минута се наведе, вдигна трите банкноти и грижливо ги прибра в портфейла си.

Когато от време на време си припомняше случилото се, Лари все повече се убеждаваше, че приятелят му е бил прав. Всъщност бе абсолютно сигурен в това. Осъзнаваше, че дори да е върнал парите на Руди, с течение на годините го е завлякъл с петдесет, може би дори със сто долара. Двамата бяха приятели от началното училище и на Лари вечно се налагаше да взима на заем от Руди; ту не му достигаха двайсет и пет цента за билет за кино, тъй като по пътя си беше купил лакрица или шоколадче, или пък му трябваха още десет цента за закуска, или седем за автобуса. Когато Руди му напомни за двайсет и петте долара, сърцето на Лари се сви. Мислено извади тази сума от трийсетте, които притежаваше, и си каза: „Ще ти останат само пет долара. Навярно си му върнал заема. Не си спомняш точно кога, но си го сторил. Точка по въпроса!“

След скарването с Руди той се почувства безкрайно самотен. Нямаше приятели и не се опита да се запознае по-отблизо с колегите си от закусвалнята. Работата беше там, че той беше абсолютно убеден: всички, като се започне с проклетия главен готвач и се свърши със сервитьорките, които въртяха задниците си и дъвчеха дъвка, бяха тъпанари. Да, всички до един в заведението на Тони бяха тъпанари, с изключение на него, Лари Ъндърууд, когото наскоро очаква успех (в това не се съмняваше ни най-малко). Самотен, заобиколен от глупци, той се чувстваше като пребито куче или корабокрушенец на пустинен остров. Все по-често му минаваше мисълта да се качи на автобуса и да се върне в Ню Йорк.

Навярно след месец, може би по-малко, щеше да се поддаде на изкушението… но точно тогава се появи Ивон.

Лари се запозна с Ивон Ветерлен в киното, намиращо се на две пресечки от клуба, където тя работеше като полугола танцьорка. Когато филмът свърши, той забеляза как някаква млада жена търси нещо под стола си и плаче горчиво. Оказа се, че е загубила чантата си, в която били шофьорската и чековата й книжки, профсъюзната и единствената й кредитна карта, копие от свидетелството й за раждане, както и картата за обществено осигуряване. Лари бе убеден, че чантата е открадната, но въпреки това помогна на непознатата в търсенето. И действително се случи чудо — той откри чантичката три реда по-назад точно когато двамата почти се бяха отчаяли. Навярно беше изритана дотам от зрителите, които непрекъснато се въртяха на столовете си, тъй като филмът се оказа доста скучен. Обляна в сълзи, младата жена го прегърна и горещо му благодари. Лари се почувства като истински супермен. Обърна се към непознатата и каза, че би я завел някъде, за да отпразнуват намирането на чантичката, ала за съжаление нямал пукната пара. Ивон отвърна, че тя черпи. Лари, големият хитрец, очакваше точно този отговор.

Двамата започнаха да се срещат, а след по-малко от две седмици станаха любовници. Лари си намери по-добра работа в една книжарница. Освен това вечер пееше с група, наречена „Страхотните рейнджъри на ритъма и най-добрият оркестър на всички времена“. Всъщност името беше най-хубавото нещо в групата, но оркестърът действително беше добър, тъй като в него свиреше Джони Макол, който по-късно създаде „Дрипльовците“.

Лари и Ивон заживяха заедно и за младия мъж всичко се промени. Отчасти това се дължеше на факта, че най-сетне имаше собствен дом, за който плащаше половината наем. Ивон окачи пердета, купиха мебели на старо и обзаведоха квартирата; скоро членове на групата и приятели на Ивон започнаха да се отбиват на гости. През деня през прозорците нахлуваше достатъчно светлина, а нощем — топъл калифорнийски ветрец, сякаш напоен с аромата на портокалови цветчета, макар да бе изпълнен единствено със смог. Понякога вечер оставаха сами: двамата с Ивон гледаха телевизия, тя му донасяше кутия бира, сядаше на ръба на креслото и разтриваше врата му. По дяволите, това беше неговата квартира, неговият дом ; понякога Лари се събуждаше нощем, усещаше до себе си топлото тяло на Ивон и с удивление установяваше, че се чувства прекрасно. Сетне отново потъваше в дълбокия сън на праведниците, напълно забравил за Руди Маркс. Или почти напълно.