Стивън Кинг - Сблъсък

Когато камерата се насочи към прожекторите на тавана на студиото, Франи изключи телевизора и легна на дивана, вторачена в тавана. Бе заспала там и тази сутрин се събуди почти убедена, че снощният кошмар я е преследвал дори и насън. „Точно така, всичко се е превърнало в кошмар, изпълнен с тревога без всякаква видима причина.“ Започна се със смъртта на майка й; смъртта на баща й само усили вече съществуващото усещане. „Съвсем като в «Алиса» — всичко става все по-любопитно.“

Наскоро се бе състояло голямо градско събрание и баща й беше там, макар вече да се разболяваше. Франи, която не беше на себе си и се чувстваше като пияна — макар физически да бе напълно здрава — отиде с него. Общинската зала беше претъпкана. Имаше много повече хора, отколкото на събранията в края на февруари и началото на март. Мнозинството от присъстващите кихаха, кашляха и бършеха носовете си. Всички бяха уплашени и готови да избухнат при най-дребния повод. Говореха високо и прегракнало. Ставаха. Размахваха заплашително пръст. Говореха надуто. А мнозина — и то не само жени — плачеха.

Взето бе решение градът напълно да се изолира и да не се дава достъп на никого. Жителите могат да го напускат, стига да са наясно, че после не могат да се върнат. Пътищата, по които се влиза и излиза — най-вече федерално шосе № 1 — да се барикадират с коли (след половинчасова бурна разправия накрая обаче все пак се реши да бъдат използвани камионите на градското строително управление) и да се охраняват от въоръжени доброволци. Онези, които искат да се придвижат по шосе № 1 на север или на юг, да бъдат насочвани съответно към Уелс или към Йорк, откъдето да се прехвърлят на междущатско шосе № 95 и по този начин да заобиколят Огънкуит. Ако все пак някой се опита да се промъкне, да се стреля по него.

— И да бъде убит? — попитаха от залата.

— Има си хас и да не бъде — отвърнаха неколцина други.

Една малка група от двайсетина души, поддържаше мнението, че заразените вече хора трябва веднага да напуснат града. Те бяха оборени единодушно, защото до 24 юни вечерта, когато се състоя събранието, почти всички вече бяха болни или имаха болни близки и приятели. Мнозина вярваха на обещанията по телевизията, че скоро ще има ваксина. „А ако по някакво чудо всичко се размине и се окаже, че сме отишли твърде далеч и сме изхвърлили близките си като бездомни кучета, тогава как ще се погледнем после в очите?“ — настояваха те.

Тогава да изхвърлим болните от лятното селище — предложи някой.

Но мнозинството беше непреклонно — „Поддръжката на училищата, пътищата и обществените плажове, както и помощите за бедните идват от данъците на вилите. Освен летния бизнес има много други предприятия, които просперират благодарение на натрупаните през сезона приходи. Ако се отнасяме към летовниците така безцеремонно, можем да бъдем сигурни, че няма да се върнат никога повече. Ще трябва да ловим раци и да ровим за миди в калта след отлива, за да се изхранваме.“ Идеята да се изгонят курортистите бе отхвърлена почти единодушно.

Пътищата бяха затворени още същата вечер. На 25-ти, още преди изгрев слънце дори, бяха ранени няколко души, а трима-четирима — убити. Повечето се движеха на север — стичаха се от Бостън, обезумели от страх, сграбчени от паниката. Връщаха се към Йорк, без да протестират, и плащаха таксата за другата магистрала. Някои нещастници обаче не бяха в състояние да разберат за какво става дума и се опитваха да минат направо през барикадите или пък да заобиколят по банкета. Но не ги пуснаха по-нататък.

Само че до вечерта повечето от пазачите също се разболяха. Очите им блестяха трескаво от високата температура и току някой стискаше пушката между коленете си, за да се изсекне. Други пък най-ненадейно падаха на земята в безсъзнание — както се случи с Фреди Деланси и Къртис Бийчам — и ги откарваха в импровизираната лечебница на върха на хълма, където по-късно умираха.

Вчера сутринта бащата на Франи, който се изказа на събранието против идеята да се блокират пътищата, си легна, Франи остана да се грижи за него. Той не й позволи дори да издума за лечебницата.

— Ако умирам — каза й, — поне нека да бъде тук, у дома, почтено и на спокойствие.

Следобед уличното движение почти замря. Гюс Динсмор, пазачът на платения паркинг до плажа, предполагаше, че пътят е задръстен от внезапно спрели коли, така че дори и най-умелите шофьори (или шофьорки) няма да успеят да се измъкнат. И добре че беше така, защото на 25-ти следобед едва ли имаше и двайсет души, които да са в състояние да пазят бариерите. Гюс, който до вчера беше съвсем здрав, вече имаше силна хрема. Всъщност освен Франи единственият здрав човек в града беше Харолд — шестнайсетгодишният брат на Ейми Лодър. Самата Ейми почина точно преди градското събрание. Сватбената й рокля висеше необличана в гардероба.