Стивън Кинг - Зеленият път

— Махай се от тук. Ще си поговоря с теб по-късно.

— Ще включиш ли това в доклада си — предизвикателно попита той. — Защото, ако го включиш, и аз мога да докладвам, нали знаеш?

Не исках да пиша доклад — исках само да ми се махне от очите. И му го казах.

— Въпросът е приключен — завърших. Забелязах неодобрителния поглед на Бруталния, но не му обърнах внимание. — Хайде, разкарай се от тук. Върви в администрацията и им кажи, че трябва да четеш писма и да им помагаш за колетите.

— Разбира се. — Беше възвърнал самообладанието си или по-скоро агресивната си арогантност. Той отметна косата от челото си с ръце — меки, бели и малки, човек би ги помислил за ръце на малко момиче — и се приближи до килията. Делакроа го видя, сви се още повече на койката си и заломоти на смесица от английски и френски.

— Още не съм свършил с теб, Пиер — каза Уетмор, после подскочи, когато върху рамото му падна голямата длан на Бруталния.

— Разбира се, че си свършил — заяви му той. — А сега тръгвай. Разкарай се.

— Не можеш да ме уплашиш — отвърна Пърси. — Ни най-малко. — Погледът му се насочи към мен. — Нито пък ти. — Но ние можехме. Виждаше се в очите му ясно като бял ден и това го правеше още по-опасен. Човек като него дори сам не знае какво ще направи в следващия миг.

Но за момента той се извърна и тръгна по коридора. Беше показал на света какво ще се случи, когато някой мършав, полуплешив дребен французин се опита да го хване за оная работа, за Бога, и напускаше бойното поле като победител.

Казах на новия ни затворник обичайната си реч за това как пускаме радиото — „Балната зала на мечтите“ и „Неделята на нашите момичета“ — и колко добре ще се отнасяме към него, ако и той се държи добре. Тази малка проповед не можеше да се отнесе към големите ми успехи. Той плака през цялото време, седнал сгушен на пода до койката си, отдалечил се колкото се може повече от мен, без да се крие чак в ъгъла. Всеки път, щом се помръднех, французинът се свиваше и ми се струва, че почти не чуваше речта ми. Навярно нямаше значение. И без това смятам, че точно тази проповед едва ли имаше някакъв смисъл.

Петнайсет минути по-късно се върнах до бюрото си. Зад него седеше Брутъс Хауъл и ближеше върха на молива, който държахме при книгата за посетители. Изглеждаше потресен.

— Няма ли да престанеш с това, преди да се отровиш, за Бога? — попитах аз.

— Иисусе Христе Всемогъщи — възкликна той, като извади молива от устата си. — Не искам никога повече да се повтаря подобно нещо при пристигането на нов затворник в блока.

— Баща ми често казваше, че нещата винаги идвали на тройки.

— Е, надявам се баща ти да е сбъркал — рече Бруталния, но, разбира се, не беше така. Когато дойде Джон Кофи, имаше вихър, а при пристигането на Дивия Бил се разрази цял ураган — странно е, но, изглежда, нещата наистина вървят по три. Историята за запознанството ни с Дивия Бил, за това как дойде на Пътя след опита си да извърши убийство, е нещо, за което ще разкажа след малко, трябва да ви предупредя.

— Какви са тези глупости, че Делакроа се опитал да го хване за оная работа? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Краката му бяха оковани и тъпия Пърси просто го дърпаше прекалено бързо, това е всичко. На излизане от фургона той се спъна и щеше да падне. Човекът протегна ръце, както би направил всеки, и докосна предницата на панталоните на Пърси. Стана съвсем случайно.

— Как мислиш, Пърси разбра ли това? Да не би просто да си е търсел повод да понатупа Делакроа? Да му покаже кой командва парада тук?

Бруталния кимна.

— Да. Струва ми се, че навярно е така.

— Значи трябва да го наблюдаваме — казах и прокарах пръсти през косата си. Сякаш работата и без това не беше достатъчно тежка. — Господи, мразя тези неща. Мразя и него.

— Аз също. Искаш ли да ти кажа още нещо, Пол? Не го разбирам. Има връзки, това ми е ясно естествено, но защо ги използва, за да получи работа на шибания Зелен път? И изобщо където и да е другаде в системата на затворите? Защо не като помощник в щатския Сенат или като секретар на вицегубернатора? Неговите хора спокойно биха могли да му намерят нещо по-добро, ако ги помоли, но защо е тук?

Поклатих глава. Не знаех. Тогава не знаех много неща. Предполагам, че съм бил наивен.

След това нещата отново се върнаха в нормалното си русло… поне за известно време. В Окръжния съд подготвяха процеса срещу Джон Кофи и шерифът на окръг Трапингъс Хоумър Крибъс подхвърляше идеята, че линчуването му от тълпата би могло малко да поускори налагането на правосъдието. Всичко това нямаше никакво значение за нас — в блок Е никой не обръщаше особено внимание на новините. В известен смисъл животът на Зеления път приличаше на живота в звукоизолирана стая. От време на време дочуваш приглушен шум, който навярно идва от взривове във външния свят, но това като че ли е всичко. Нямаше да избързат с Джон Кофи — искаха добре да се погрижат за него.