Стивън Кинг - Зеленият път

— Остави това — казах на Бруталния аз. Не ми се искаше да се налага да почистваме химическата гадост от лицето на мъртвеца, преди да го вкараме в хладилния фургон. Започнах да тупам косата на Вожда (Пърси през цялото време ме зяпаше с широко отворени очи), докато димът изчезна. После свалихме трупа по дванайсетте дървени стъпала към тунела. Тук беше студено и усойно като в зандан, чуваше се кухият пльокащ звук от падащи водни капки. От тавана висяха крушки с груби тенекиени абажури — бяха направени в затворническата работилница — които осветяваха десетметровия тухлен проход под шосето. Таванът бе крив и влажен. Всеки път, щом влизах тук, се чувствах като герой на Едгар Алън По.

Количката ни очакваше. Поставихме трупа на Битърбък върху нея и аз за последен път погледнах, за да се уверя, че косата му не гори. Със съжаление видях, че толкова умело изплетената му плитка е овъглена и се е превърнала в черна безформена маса.

Пърси удари мъртвеца по бузата. Плясъкът накара всички ни да подскочим. Уетмор ни погледна с предизвикателна усмивка на уста и с блестящи очи. После отново върна поглед към Битърбък.

— Адиос, Вожде — рече. — Надявам се, че адът ще е достатъчно горещ за теб.

— Не прави така — каза Бруталния. В усойния тунел думите му прозвучаха кухо и фалшиво. — Той си плати дължимото. Греховете му са изкупени. Дръж си ръцете надалече от него.

— О, я се разкарай — отвърна Пърси, но неспокойно отстъпи назад, когато той тръгна към него. Сянката му се издигаше зад гърба му като на онази маймуна в историята за улица „Морг 9 9 Става дума за „Убийството на улица «Морг»“ — повест от Едгар Алън По. — Б.пр. “. Но вместо да се нахвърли върху му, Бруталния хвана дръжките на количката и бавно започна да бута Арлен Битърбък към края на тунела, където, паркирана на левия тротоар на шосето, го очакваше колата за последното му пътуване. Твърдите гумени колела на количката стенеха по дъските. Сянката й се движеше по изпъкналата тухлена стена, издигаше се и избледняваше. Дийн и Хари хванаха чаршафа и покриха лицето на Вожда, което вече беше започнало да придобива онази восъчна, безлична маска на всички мъртви лица, както на грешните, така и на невинните.

Когато бях на осемнайсет, чичо ми Пол — на когото бях кръстен — почина от инфаркт. Майка ми и баща ми ме взеха със себе си в Чикаго, за да присъстваме на погребението му и да се срещнем с роднините от бащината ми страна, мнозина от които изобщо не познавах. Отсъствахме почти цял месец. В някои отношения пътуването беше приятно, необходимо и вълнуващо, но в други бе ужасно. Разбирате ли, по онова време бях лудо влюбен в младата жена, която две седмици след деветнайсетия ми рожден ден щеше да стане моя съпруга. Една нощ, когато копнежът ми към нея гореше като пожар в сърцето и в главата ми (о, да, естествено, също и в топките ми), аз й написах писмо, което като че ли продължаваше безкрай — излях в него цялата си душа и изобщо не поглеждах назад, за да видя какво съм казал, защото се страхувах, че това ще ме накара да спра. Не спрях и когато някакъв вътрешен глас надигна вой, че ще е безумие да пратя такова писмо, че така ще поставя на дланта й голото си сърце, аз не му обърнах внимание с детинско пренебрежение за последиците. Често съм се чудил дали Джанис е запазила това писмо, но никога не събрах достатъчно смелост да я попитам. Единственото, което зная със сигурност, е, че не го намерих, когато преглеждах вещите й след погребението, но само по себе си, разбира се, това не означава нищо. Предполагам, не я попитах, защото съм се боял да открия, че това изгарящо писмо е представлявало за нея по-малко, отколкото за мен.

Беше цели четири страници и си мислех, че никога през живота си няма да напиша нещо по-дълго, а я вижте сега. Толкова писане, а краят му все още не се вижда. Ако знаех, че ще продължи толкова дълго, може би изобщо нямаше да започна. Онова, което не разбирах, бе колко много врати отключва актът на писането, сякаш старата писалка на татко всъщност изобщо не е писалка, а някакъв странен шперц. Мишлето навярно е най-добрият пример какво имам предвид — Стиймбоут Уили, господин Джингълс, мишлето по Пътя. До момента, в който започнах да пиша, изобщо не съзнавах колко важен е той (да, той). Например начинът, по който като че ли търсеше Делакроа още преди французинът да пристигне — струва ми се, че това изобщо не ми е идвало наум, поне съзнателно, докато не започнах да пиша и да си спомням.