Стивън Кинг - Зеленият път

Предполагам, искам да кажа, че не разбирах колко надалеч в миналото трябва да се върна, за да ви разкажа за Джон Кофи, или колко време ще трябва да го оставя в килията му, човек, толкова огромен, че краката му не просто стърчаха от койката, а висяха чак до пода. Не искам да забравяте за Кофи, нали? Искам да го виждате там, впил поглед в тавана, плачещ с беззвучни сълзи или скрил лицето си в шепи. Искам да го чувате, да долавяте накъсаните му като ридания въздишки, тихите му стонове. В тях не се усещаше страдание или разкаяние, каквото понякога чувахме в блок Е, остри викове с нотки на угризения — подобно на разплаканите му очи те бяха някак си далеч от болката, с която често се сблъсквахме. В известен смисъл — зная, че звучи безумно, но е безсмислено да пишеш нещо толкова дълго, ако не можеш да разкриеш онова, което чувстваш със сърцето си — та в известен смисъл сякаш изпитваше мъка за целия свят, чувство, прекалено силно, за да намери пълно утешение. Понякога седях и разговарях с него, както правех с всички им — разговорите бяха най-голямата ни, най-важната ни работа, както, струва ми се, вече казах — и аз се опитвах да го успокоя. Мисля, че не успях и донякъде се радвах, че той страда, нали разбирате? Смятах, че заслужава да страда. Дори от време на време си мислех дали да не се обадя на губернатора (или да накарам Пърси да свърши тази работа — по дяволите, та нали беше негов чичо, а не мой) и да го помоля да отложи екзекуцията за известно време. „Засега не трябва да го убиваме — щях да кажа. — Все още го боли прекалено силно, гризе го прекалено много, боде вътрешностите му като с остра пръчка. Дайте му още деветдесет дни, ваша светлост, сър. Нека продължи сам да си причинява онова, което ние не можем да му причиним.“

Това е онзи Джон Кофи, когото исках да запомните, докато стигна дотам, откъдето започнах — онзи Джон Кофи, който лежеше на койката си, онзи Джон Кофи, който се страхуваше от тъмното и навярно основателно, защото нали в тъмното можеха да го очакват две сенки с руси къдрици — вече не малки момиченца, а харпии на възмездието? Онзи Джон Кофи, чиито очи винаги бяха пълни със сълзи, като кръв от рана, която никога не може да се затвори.

И така, Вожда беше екзекутиран, а Президента си отиде — стигна поне до блок Г, в който се намираха повечето от сто и петдесетте обитатели на затвора в Студената планина. Оказа се, че му остават да живее дванайсет години. През 1944 той се удави в затворническата пералня. Не в пералнята на затвора в Студената планина, защото през 1933 го закриха. Предполагам, че за затворниците не е имало голямо значение — стените са си стени, както казват самите осъдени, а в малкото си каменно помещение, струва ми се, Старият Светльо си беше също толкова смъртоносен, колкото и в склада на затвора в Студената планина.

Що се отнася до Президента, някой натиснал главата му в каца с разтвор за сухо пране. Когато надзирателите го извадили, лицето му почти изцяло било изчезнало. Наложило се да го идентифицират по отпечатъците от пръстите му. Погледнато като цяло, за него може би щеше да е по-добре да седне на Стария Светльо… но в такъв случай нямаше да има още дванайсет години живот, нали? Съмнявам се обаче, че е мислил много за тях през последните мигове от живота си, когато дробовете му са се опитвали да разберат какво е да дишаш хекслит и луга.

Изобщо не успяха да открият кой го е направил. По онова време аз вече не работех в системата на затворите, но Хари Теруилигър ми писа и ми разказа всичко. „Помилваха го най-вече, защото беше бял — пишеше ми той, — но въпреки това в крайна сметка си го получи. Възприемам го просто като продължително отлагане на екзекуция, която най-после беше изпълнена.“

С напускането на Президента за нас в блок Е настъпи период на спокойствие. Хари и Дийн временно получиха друго назначение и за известно време на Зеления път останахме само аз, Бруталния и Пърси. Това всъщност означаваше, че сме само двамата с Хауъл, защото Уетмор, в общи линии, се скатаваше. Казвам ви, този младеж направо беше гений в откриването на работа, която да не свърши. И често (но само когато Пърси не беше наоколо) другите момчета се събираха на, както обичаше да казва Хари, „добра раздумка“. В много от тези случаи се появяваше и мишокът. Ние му давахме храна и той сядаше, за да я изяде, тържествен като Соломон, гледайки ни с умните си малки лъскави очички.

Тези няколко седмици бяха приятни и спокойни, въпреки постоянното заяждане на Пърси. Но всички хубави неща свършват и през един дъждовен понеделник в края на юли — казах ли ви колко дъждовно и влажно беше онова лято? — аз седях на койката в отворената килия в очакване на Едуар Делакроа.