Стивън Кинг - Зеленият път

Страдам от безсъние — факт, който няма да изненада хората, четящи романа за приключенията на Ралф Робъртс — и затова винаги имам под ръка някоя история за безсънните нощи. Разказвам си я, докато лежа в мрака, и я пиша наум точно като на пишеща машина или компютър, прибавям мисли, трия подчинени изречения, допълвам диалога. Всяка нощ започвам отначало и стигам малко по-нататък от предишната. На петата-шестата нощ обикновено вече съм запомнил наизуст цели откъси. Това може да ви звучи малко шантаво, но действа успокояващо… и като средство за убиване на времето е по-приятно от броенето на овце.

Накрая тези истории свършват точно като дълго препрочитана книга. („Изхвърли я и си купи нова, Стивън — понякога казва майка ми и ядосано поглежда някой мой любим комикс или евтино книжле. — Тази вече съвсем се е оръфала от четене.“) Тогава идва време да потърся нова и по време на безсъние аз с надежда очаквам да измисля нещо, защото безсънните часове са безкрайни.

През 1992 или 1993 г. работех върху история, озаглавена „Което мами окото ти“. Разказваше се за един човек в отделението на смъртниците, едър чернокож мъж, който с наближаването на датата на екзекуцията му проявява интерес към фокусите. Историята трябваше да се разказва в първо лице от стар затворник, който бута количка с книги из затворническите блокове и продава цигари и дребни неща като лосион за коса и самолетчета от восъчна хартия. В края на книгата, точно преди екзекуцията, исках едрият затворник Люк Кофи да направи големия си фокус и да изчезне.

Идеята беше добра, но не се получи. Опитвах по стотици различни начини, но нищо не излизаше. Дадох на разказвача опитомена мишка, която се возеше на количката му, като си мислех, че това може да помогне, ала напразно. Най-хубаво бе началото: „Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още беше в Евънс Ноч… там беше и електрическият стол, разбира се, който затворниците наричат «Стария Светльо»“. Дотук ми харесваше — по-нататък обаче не. Накрая се отказах от Люк Кофи и неговите изчезващи монети в полза на приказката за една планета, където по време на дъжд хората кой знае защо се превръщат в канибали… и още си я харесвам, така че долу ръцете, чувате ли?

След около година и половина отново ми хрумна идеята за отделението на смъртниците, само че този път в по-различен аспект. Да речем, помислих си аз, че едрият тип е някакъв лечител вместо начинаещ фокусник, простодушен човек, осъден за убийства, които не само не е извършил, но и се е опитал да предотврати? Тази история беше прекалено хубава, за да си играя с нея нощем, реших аз, макар че всъщност започнах в леглото, като възстанових почти дума по дума началото и измислих първата глава, преди да започна да пиша. Разказвачът от затворник се превърна в пазач, Люк Кофи стана Джон Кофи (алюзия с Фокнъровия Джо Кристмас), а мишката стана… ами, господин Джингълс.

Историята беше добра, разбрах го още от самото начало, но ми беше невероятно трудно да я напиша. В живота ми имаше други неща, които ми се струваха по-лесни — едно от тях беше сценарият за телевизионния минисериал „Сиянието“ — и аз едва-едва напредвах със „Зеленият път“. Като че ли създавах цял нов свят, защото не знаех почти нищо за живота в отделението на смъртниците в Юга по време на Голямата депресия. Можех да проуча въпроса, разбира се, но си мислех, че така ще убия крехкото чудо, което бях открил в историята — някаква част от мен още отначало знаеше, че не искам действителност, а мит. Затова продължавах, редях думите и се надявах на вдъхновение, осенение, някакво малко чудо.

Чудото дойде с факс от Ралф Вичинанза, моя агент за разпространение на правата за книгите ми в чужбина, който беше разговарял с един британски издател за серийните романи на Чарлз Дикенс отпреди век. Ралф ме питаше небрежно, като човек, който не очаква идеята да се осъществи, дали не искам да опитам този начин на публикуване. Божичко, аз веднага налапах въдицата. Мигновено разбрах, че ако се съглася с този проект, ще трябва да довърша „Зеленият път“. Чувствайки се като римски войник, който подпалва моста на Рубикон, аз се обадих на Ралф и го помолих да сключи сделката. Той го направи. Останалото ви е известно. Джон Кофи, Пол Еджкоум, Бруталния Хауъл, Пърси Уетмор… оттам нататък те поеха нещата в свои ръце. Получи се страхотно.

„Зеленият път“ се прие великолепно, което изобщо не бях очаквал. Всъщност си мислех, че спокойно може да не се продава. Читателските отзиви бяха прекрасни и този път с тях бяха съгласни повечето критици. Струва ми се, че до голяма степен дължа масовото приемане на книгата на далновидните предложения на жена ми, а търговския й успех — на усилената работа на хората от „Дътън Сигнит“.