Стивън Кинг: Зеленият път

Около трийсет и пет години по-късно — трябва да са поне трийсет и пет — видях това име на страницата с некролози във вестника под снимка на чернокожа жена с изпито лице, с ореол от бяла коса и с очила с фалшиви брилянти в ъглите. Прекарала последните десет години от живота си като свободна жена, пишеше в некролога, и почти съвсем сама ръководила библиотеката на малкото градче Рейнс Фолс. Освен това преподавала в неделното училище и всички в онова затънтено селище много я обичали. „БИБЛИОТЕКАРКА УМИРА ОТ СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ“, гласеше заглавието, а под него, с по-дребен шрифт, сякаш се бяха сетили едва в последствие: „Прекарала повече от двайсет години в затвора за убийство“. Същите бяха единствено очите, големи и блестящи зад очилата с фалшивите брилянти в ъглите. Това бяха очите на жена, която въпреки седемдесетте си години не би се поколебала да извади бръснача от бурканчето със синия дезинфектант, ако й се стореше наложително. Човек познава убийците, дори да са свършили живота си като престарели библиотекарки в задрямали малки градчета. Поне ги познава, ако е прекарал толкова време да пази убийци, колкото съм прекарал аз. Един-единствен път съм изпитвал съмнения в характера на работата си. Именно заради това, струва ми се, пиша тези редове.

Широкият коридор по средата на блок Е беше настлан с линолеум с цвят на зеленикав лимон — ето защо онова, което в други затвори наричаха „Последния път“, в Студената планина се казваше „Зеленият път“. От юг на север той бе дълъг, струва ми се, шейсет пълни крачки. В началото се намираше карцерът. В края завършваше с Т-образно разклонение. Завоят наляво означаваше живот — ако сгреният от слънце вътрешен двор можеше да се нарече живот. Мнозина го наричаха и прекарваха там години без забележими неблагоприятни ефекти. Крадци, подпалвачи и изнасилвачи, които бъбреха помежду си, разхождаха се и сключваха дребните си сделки.

Завоят надясно обаче — това беше друго нещо. Първо влизате в моя кабинет (килимът тук също бе зелен, нещо, което през всички онези години възнамерявах да променя, но не го направих) и заставате пред бюрото ми, от лявата страна на което беше американското, а от дясната — щатското знаме. От отсрещната страна имаше две врати. Едната водеше към малка тоалетна, която използвахме заедно с надзирателите в блок Е (понякога я посещаваше дори директорът Мурс), а другата — към нещо като склад. И това бе краят на Зеления път.

Вратата беше ниска — когато влизах, трябваше да навеждам глава, а Джон Кофи трябваше да приклекне. Излизаше се на малка площадка и до дъсчения под водеха три циментови стъпала. Това бе жалка стая без отопление и с метален покрив, точно като покрива на блока, към който беше прибавен. Вътре бе толкова студено, че през зимата от устата излизаше пара, а през лятото беше задушно. По време на екзекуцията на Елмър Манфред — през юли или август на 1930, струва ми се — деветима от свидетелите припаднаха.

Лявата страна на склада отново означаваше живот. Инструменти (заключени с вериги в рамки, сякаш бяха бойни пушки, а не лопати и кирки), сухи храни, чували със семена за пролетната сеитба в градините на затвора, кашони с тоалетна хартия, палети с метални листове за затворническата работилница… дори торби с вар за маркиране на бейзболното и футболното игрище — затворниците играеха на място, известно като „Пасището“ и в Студената планина есенните следобеди се очакваха с огромно нетърпение.

Дясната страна за пореден път означаваше смърт. Самият Стар Светльо, поставен върху дъсчена платформа в югоизточния ъгъл на склада, със здрави дъбови крака, широки дъбови облегалки за ръцете, попили ужасената пот на десетки хора в последните няколко минути от живота им, и металната шапка, обикновено свободно закачена на облегалката, като шапчица на дете робот в някой комикс на Бък Роджърс. От нея излизаше кабел, който минаваше през метален пръстен в бетонната стена зад стола. От едната му страна имаше галванизирана тенекиена кофа. Ако човек погледнеше вътре, щеше да види кръгла гъба, точно съответстваща на металната шапка. Преди екзекуцията тя се напояваше в солен разтвор, за да провежда по-добре правия електрически ток, който течеше по кабела, минаваше през гъбата и попадаше в мозъка на осъдения.

1932 беше годината на Джон Кофи. Подробностите могат да се открият във вестниците, ако някой проявява достатъчно интерес, за да ги потърси — някой с повече енергия от един грохнал старец, който доизживява дните си в старчески дом в Джорджия. Есента бе гореща, спомням си го, наистина много гореща. Октомври беше като през август и Мелинда, жената на директора, лежеше в болницата в Индианола за неопределен период от време. Това бе есента, през която получих най-тежката уринарна инфекция през живота си, недостатъчно сериозна, за да бъда настанен в болница, но почти достатъчно, за да ми се иска да съм мъртъв едва ли не всеки път, когато ходех до тоалетната. Беше есента на Делакроа, дребният, полуплешив французин с мишката, същият, който пристигна през лятото и направи онзи хитър номер с макарата. На първо място обаче това бе есента, през която в блок Е дойде Джон Кофи, осъден на смърт за изнасилването и убийството на близначките Детерик.