Стивън Кинг: Зеленият път

Насочих вниманието си към гиганта.

— Ще се държиш ли добре, ако кажа на Хари да ти свали веригите?

Той кимна. Повтори се същото като с поклащането му на глава: надолу, нагоре и обратно в центъра. Странните му очи ме гледаха. В тях имаше някакъв вътрешен мир, но не такъв, на който да съм сигурен, че мога да се доверя. Повиках Хари, който влезе и отключи веригите. Сега не проявяваше страх, дори когато коленичи между дебелите като дънери крака на Кофи, за да свали прангите му, и това донякъде ме успокои. Всъщност нервността му се дължеше на Пърси, а аз вярвах в инстинкта му. Вярвах в инстинктите на всичките си хора в блок Е освен на Пърси.

Имах кратка подготвена реч, която изнасях пред всички нови затворници в блока, но с Кофи се колебаех, защото изглеждаше толкова необичаен и не само заради ръста си.

Когато Хари се изправи (по време на цялата церемония по отключването затворникът беше останал неподвижен и невъзмутим като мумия), аз погледнах към новия си подопечен, почуках с палец по папката и попитах:

— Можеш ли да говориш, голямо момче?

— Да, сър, шефе, мога да говоря — отвърна той. Гласът му бе дълбок и напомняше на тих тътен, като от току-що поправен двигател на трактор. Не долавях характерното южняшко провлачване, но по-късно забелязах, че словоредът му е южняшки. Сякаш произхождаше от Юга, но не беше от него. Не изглеждаше неграмотен, но не бе и образован. Както толкова много други неща в него, речта му оставаше загадка. Но най-силно ме безпокояха очите му — в тях имаше някаква мирна отнесеност, като че ли се носеше много, много надалеч.

— Казваш се Джон Кофи.

— Да, сър, шефе, като кафе 2 2 На английски името Coffey се произнася като coffee — кафе — Б.пр. , но не се пише така.

— Значи си грамотен, така ли? Можеш да четеш и да пишеш?

— Само името си, шефе — спокойно отвърна той.

Въздъхнах и му изнесох съкратен вариант на стандартната си реч. Вече бях решил, че с него няма да си имам проблеми. Оказа се, че съм бил прав и че съм сгрешил едновременно.

— Казвам се Пол Еджкоум — започнах. — Главен надзирател съм на блок Е — шеф на персонала. Ако искаш нещо от мен, направо ме викай по име. Ако ме няма, обърни се към онзи човек — казва се Хари Теруилигър. Можеш да се обърнеш също и към господин Стантън или към господин Хауъл. Разбра ли?

Той кимна.

— Само недей да очакваш да получиш всичко, каквото поискаш, освен ако не решим, че ти е необходимо — тук не е хотел. Следваш ли мисълта ми?

Отново кимна.

— Мястото е спокойно, голямо момче — не като останалата част от затвора. Тук сте само двамата с Делакроа. Няма да работиш — през повечето време просто ще си седиш. Ще имаш възможност да премислиш нещата. — Прекалено много време за повечето от тях, но не му казах това. — Понякога пускаме радиото, ако всичко е наред. Обичаш ли да слушаш радио?

Той кимна, но със съмнение, сякаш не беше сигурен какво е радио. По-късно разбрах, че в известен смисъл е така — Кофи познаваше нещата, когато отново се сблъскваше с тях, но междувременно ги забравяше. Знаеше героите от радиопиесите, но имаше съвсем смътен спомен какво са правили последния път.

— Ако се държиш добре, ще получаваш храната си навреме, никога няма да видиш изолатора в дъното на коридора, нито пък ще ти се наложи да носиш някоя от онези брезентови усмирителни ризи, които се закопчават на гърба. Ще излизаш на двора по два часа всеки следобед от четири до шест, освен в събота, когато другите затворници играят футбол. В събота следобед могат да ти идват на посещение, ако имаш някого, който иска да те види. Има ли такъв човек, Кофи?

Той поклати глава.

— Не, шефе.

— Е, тогава адвокатът ти.

— Струва ми се, че повече няма да го видя — рече гигантът. — Дадоха ми служебен защитник. Не мисля, че ще намери пътя чак толкова високо в планината.

Внимателно го изгледах, за да видя дали не се опитва да се пошегува, но нямаше такива признаци. На такива като Джон Кофи не се позволяваше да обжалват присъдата, поне навремето. Изправяха ги пред съда и после светът забравяше за тях, докато във вестниците не се появеше съобщение за някой си, на когото му пуснали малко електричество към полунощ. Но мъжът с жена, деца и приятели, който с нетърпение очакваше съботните следобеди, се контролираше по-лесно, ако контролът представляваше проблем. В този случай проблеми нямаше и това беше добре. Защото той бе толкова огромен.

Повъртях се малко върху койката, после реших, че може би долните ми крайници ще се почувстват по-удобно, ако се изправя, както и направих. Кофи почтително отстъпи от мен и стисна ръце пред себе си.