Стивън Кинг - Пътна мрежа

Но Виетнам бе вече в историята и страната започваше да се изправя на крака.

В този горещ августовски следобед на 1972 г. подвижната телевизионна станция WHLM стоеше паркирана край Уестгейт в края на магистрала 784. Хората се тълпяха край невисоката естрада, над която се вееха на опънати въженца стотици малки триъгълни знаменца. Естрадата бе явно скована набързо, с тънък подиум направо върху скелета от голи греди. Зад нея, върху затревения насип се виждаха будките за събиране на пътната такса. Напред, чак до покрайнините на града се ширеха пусти заблатени земи.

Един млад телевизионен журналист, на име Дейв Албърт, запълваше времето до пристигането на кмета и губернатора за церемонията по първата копка с анкета на граждани. Микрофонът бе поднесен на възрастен мъж с матови очила.

— Ами, мисля — започна мъжът, гледайки напрегнато в камерата, — че това ще е много хубаво за града. Отдавна имахме нужда. Според мен… добре ще е за града. — Мъжът преглътна трудно, усещайки, че е хипнотизиран от безмилостното циклопско фотооко на поколенията, мозъкът му отчаяно повтаря един и същи сигнал, и добави сконфузено — Много добре.

— Благодаря ви, господине. Благодаря много.

— Как мислите, дали ще го използват? Довечера в новините?

— Не мога да ви кажа. Но е твърде възможно — отвърна Албърт с професионална, безсмислена усмивка; Звукооператорът му посочи към отбивката пред бариерата за плащане на пътна такса, където губернаторският Крайслер Импириъл току-що бе спрял, бляскащ и мигащ като лъскава хромна топка под слънчевите лъчи. Албърт кимна на оператора и вдигна един пръст нагоре. Двамата се приближиха към друг мъж в бяла риза с навити ръкави. Човекът гледаше замислено към подиума.

— Бихте ли споделили какво мислите за това, г-н…?

— Доус. Да, ще ви кажа — с нисък, приятен глас отвърна той.

— Начало! — измърмори операторът.

Все така благо мъжът с бялата риза каза:

— Мисля, че това е пълна идиотщина.

Операторът направи гримаса. Албърт кимна, поглеждайки с укор анкетирания, и направи знака на ножицата с двата пръста на дясната ръка. Възрастният господин наблюдаваше тази сцена с нескрит ужас. По-горе, край будките за събиране на пътна такса губернаторът излизаше от своя „Импириъл“. Зелената му вратовръзка грееше под силното слънце. Мъжът с бялата риза запита учтиво:

— За новините в шест или в единайсет ще го използвате?

— Брей, човече, ти не си с всичкия си — каза Албърт кисело и тръгна да догони губернатора. Операторът го последва по петите. Човекът с бялата риза гледаше губернатора, докато той внимателно слизаше по затревения насип.

Седемнайсет месеца по-късно Албърт срещна отново човека с бялата риза, но тъй като никой от тях не бе запомнил този епизод, следващата им среща остана и като първа.

Той все повече вършеше неща, за които после се принуждаваше да не мисли. Така бе по-безопасно. Като че ли в главата си имаше реле, което прекъсваше веригата винаги щом част от съзнанието му се опитваше да запита: „Но защо правиш всичко това?“ Тогава там настъпваше тъмнина. Ей, Джорджи, кой изключи осветлението? Опа, аз бях; нещо май не е в ред с жиците; момент само; превключвателят е нагласен; отново светва. Мисълта обаче е изчезнала. Всичко е наред. Да продължаваме, Фреди, докъде бяхме стигнали?

Той бе на път към автобусната спирка, когато видя надписа:

От сивото небе прехвърчаше сняг. Бе първият за годината и преди да се стопи, падаше по тротоара като петна от хлебна сода Малко момченце с плетена шапка вървеше с вдигната нагоре глава и изплезен език, за да улови някоя снежинка. Тя просто ще се разтопи, Фреди, мислено каза той на хлапето, но то продължи да върви с вдигната към небето глава.