Стивън Кинг - Зеленият път

Почти всички столове бяха заети и хората тихо разговаряха помежду си като гости в очакване да започне сватба или траурна церемония. Това беше единственият път, когато Битърбък се поколеба. Не зная дали го обезпокои някой конкретно или всички заедно, но чух как в гърлото му се надига тих стон и изведнъж ръката, която държах, се опъна. С периферното си зрение забелязах Хари Теруилигър, който се придвижи, за да пресече пътя му за отстъпление, ако той ненадейно се разбеснееше.

Стиснах по-силно лакътя му и с един пръст го потупах по вътрешната страна на ръката.

— Спокойно, Вожде — изрекох, без да движа устни. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро — покажи им как се държи истинският уашита.

Той ме погледна отстрани и леко кимна. После хвана една от плитките, сплетени от дъщеря му, и я целуна. Хвърлих поглед към Бруталния, застанал зад стола разкрачен и с ръце на гърба, изряден в най-хубавата си синя униформа — всички копчета на куртката му бяха лъснати и отразяваха светлината, шапката стоеше съвършено на главата му. Кимнах му и той ми отвърна, после пристъпи напред, за да помогне на осъдения да се качи на платформата, ако се наложеше. Не се наложи.

От момента, в който Битърбък седна на стола, до онзи, в който Бруталния тихо извика през рамо „Превключи на две!“, измина по-малко от минута. Крушките отново замъждукаха, но съвсем слабо — човек не би го забелязал, ако специално не внимаваше. Това означаваше, че Ван Хей е включил някакво свое хитро приспособление, което беше нарекъл „СЕШОАРЪТ НА МЕЙБЪЛ“. От шапката се разнесе тихо бръмчене и тялото на Битърбък се тласна напред, спряно от скобите и ремъка през гърдите му. До стената в другата част на помещението лекарят на затвора безизразно наблюдаваше и стискаше устни все по-силно, докато устата му не заприлича на един-единствен бял шев. Нямаше мятане и гърчене, както бе правил старият Ту-Ту по време на репетицията, само мощният тласък напред, като бедрата на човек, получил страхотен оргазъм. Копчетата на синята риза на Вожда се опънаха и отворите разкриха помежду си сякаш в усмивка плътта му.

Тогава се разнесе миризмата. Сама по себе си не бе гадна, а неприятна заради асоциациите, които предизвикваше. Никога не мога да се накарам да сляза в мазето в дома на внучката ми, когато ме водят там, макар че тъкмо в мазето малкото им момченце е построило детската си железопътна линия, която много би искало да сподели със своя прадядко. Нямам предвид влаковете, сигурен съм, че го разбирате — не мога да понасям трансформатора. Начина, по който бръмчи. И начинът по който мирише, щом загрее. Дори след всички тези години миризмата ми напомня за затвора в Студената планина.

Ван Хей му даде трийсет секунди, после изключи електричеството. Лекарят пристъпи напред от мястото си и допря стетоскопа до гърдите на Вожда. Сега вече свидетелите не разговаряха. Лекарят се изправи и погледна към замреженото прозорче. „Още“ — рече той и направи въртеливо движение с показалец. Беше чул няколко неравномерни сърдечни удара в гърдите на Битърбък, навярно без значение като последните гърчове на обезглавена кокошка, но не трябваше да поемаме никакви рискове. Не искахме внезапно да се изправи на количката по средата на пътя през тунела и да започне да вика, че гори.

Ван Хей превключи на три и тялото на Вожда отново се тласна напред, извивайки се малко настрани от силата на електрическия удар. Когато след това го преслуша, лекарят кимна. За пореден път бяхме успели да унищожим онова, което не бяхме в състояние да създадем. Някои от публиката пак бяха започнали тихо да разговарят, но повечето седяха със сведени глави и гледаха към пода, сякаш замаяни. Или засрамени.

Хари и Дийн се приближиха с носилката. Всъщност единия й край трябваше да хване Пърси, но той не го знаеше и никой не си беше направил труда да му го каже. Двамата с Бруталния прехвърлихме Вожда — все още с черната копринена качулка — върху нея и го изнесохме през вратата, която водеше към тунела, толкова бързо, колкото можехме, без да тичаме. От дупката в горната част на маската се издигаше дим — прекалено много — и се разнасяше ужасна смрад.

— Пфу! — с треперещ глас извика Пърси. — Каква е тази миризма?

— Просто се разкарай от пътя ми и стой настрани — отвърна Бруталния, като мина покрай него на път за стената, на която бе монтиран пожарогасителят. Беше от онези стари химически устройства, които човек трябва да помпи. Междувременно Дийн свали качулката. Не бе толкова зле, колкото би могло — лявата плитка на Битърбък пушеше като купчина влажни листа.