Стивън Кинг - Зеленият път

Ту-Ту смяташе, че четири цента са прекалено малко за една първокачествена кутия от пури „Корона“ и навярно бе прав — в затвора кутиите от пури високо се ценяха. Вътре можеха да се пазят хиляди различни дребни неща, миришеха приятно и в тях имаше нещо, което напомняше на клиентите ни какво е да си свободен. Защото в затвора цигарите бяха разрешени, но не и пурите, предполагам.

Дийн Стантън, който вече се бе върнал в блока, прибави от себе си един цент, аз също. Ту-Ту продължаваше да упорства и с него се зае Бруталния, като първо му каза, че трябва да се засрами от стиснатостта си и после му обеща, че той, Брутъс Хауъл, лично ще върне кутията в ръцете му в деня след екзекуцията на Делакроа.

— Шест цента може да са, а може и да не са достатъчно, ако ставаше дума за продажба на кутията, в такъв случай щяхме да поспорим по въпроса — рече Бруталния, — но трябва да признаеш, че това е висока цена за взимането й на заем. След месец, най-много след шест седмици, той ще извърви Пътя. Е, тази кутия ще е обратно на лавицата под количката ти едва ли не още преди да усетиш, че е изчезнала.

— Някой мекосърдечен съдия може да отложи екзекуцията му — възрази Ту-Ту, но знаеше, че няма да стане така, а Бруталния знаеше, че той знае. Старият затворник буташе проклетата си количка с цитати от Библията из затвора от цяла вечност и имаше много източници… по-добри от нашите, поне така си мислех тогава. Той знаеше, че мекосърдечните съдии вече нямат никаква власт над Делакроа. Можеше да се надява единствено на губернатора, който по правило не проявяваше милосърдие към хора, опекли шестима от избирателите му.

— Дори да не го отложат, онази мишка ще сере в кутията чак до октомври, а може би даже до Деня на благодарността 10 10 Последният четвъртък на ноември — Б.пр. — упорстваше той, но Бруталния виждаше, че вече се предава. — Кой ще купи кутия от пури, която някаква си мишка е ползвала за кенеф?

— О, я стига — отвърна Хауъл. — Това е най-тъпото нещо, което изобщо съм чувал от теб, Ту-Ту. Искам да кажа, че си струва. Първо Делакроа ще държи кутията съвсем чиста — както обича онази мишка, направо ще я ближе с език, ако се налага.

— Стига бе — отвърна старецът, като сбърчи нос.

— Второ — продължи Бруталния, — в крайна сметка мишите лайна не са никакъв проблем. Просто твърди малки топченца, приличат на сачми. Само ще ги изтърсиш. Съвсем просто е.

Старият Ту-Ту знаеше, че няма смисъл да упорства повече. Беше тук от достатъчно дълго време, за да разбира кога може да си позволи да върви срещу вятъра и кога е по-добре да се отдръпне пред урагана. Това не бе точно ураган, но ние, надзирателите обичахме мишока, харесваше ни идеята Делакроа да го задържи, което се равняваше най-малко на вихрушка. Така че французинът получи своята кутия, а Пърси изпълни обещанието си — два дни по-късно дъното й беше покрито с мек памук, отмъкнат от болницата. Уетмор лично му го даде и аз ясно видях страха в очите на Делакроа, когато протегна ръка през решетките за да го вземе. Страхуваше се, че той ще го хване и ще му строши пръстите. Аз също малко се страхувах, но не стана нищо подобно. Това беше моментът, в който отношението ми към младежа достигна най-положителната си точка, но дори тогава не можех да сбъркам ледената радост в очите му. Делакроа си имаше любимец, Пърси също. Делакроа щеше да задържи своя, да го гледа и да го обича колкото време му оставаше. Пърси търпеливо щеше да чака (поне доколкото стигаше търпението на хора като него) и после щеше да го изгори жив.

— Мишият „Хилтън“ е открит — рече Хари. — Единственият въпрос е дали мишокът ще го използва.

Този въпрос получи отговора си веднага, щом французинът хвана господин Джингълс с ръка и внимателно го постави в кутията. Животинчето се сгуши сред белия памук, сякаш беше дебела завивка, и това стана негов дом, докато… е, ще стигна до края на историята на господин Джингълс, когато му дойде времето.

Тревогата на стария Ту-Ту, че кутията му ще бъде пълна с миши лайна, се оказа напълно безпочвена. Никога не видях вътре нито едно и Делакроа твърдеше, че също не бил виждал… където и да е в килията си. Много по-късно, приблизително по времето, когато Бруталния ми показа дупката в гредата и намерихме оцветените трески, аз изнесох от източния ъгъл на карцера един стол и открих там малка купчинка миши изпражнения. Изглежда, господин Джингълс винаги беше идвал да си върши работата на същото място — колкото може по-надалеч от нас. И още нещо: никога не го видях да пикае, а мишките обикновено не могат да се сдържат и за две минути, особено докато ядат. Казах ви, проклетото животинче беше една от Божиите загадки.