Стивън Кинг - Зеленият път

Делакроа обаче не забеляза промяната — той се сви до стената на килията и притисна колене към гърдите си. Очите му като че ли започнаха да растат, докато не заеха половината от лицето му. Мишлето се покатери върху плешивото му теме и седна там. Не зная дали животинчето помнеше, че също има причина да не вярва на Пърси, но определено изглеждаше така. Навярно просто бе доловило страха на дребничкия французин и реагираше.

— Е — рече Уетмор, — като че ли си си намерил приятел, Еди.

Той се опита да отговори — някакво предизвикателство за това какво щяло да се случи с Пърси, ако направел нещо на новия му приятел, предполагам — но от устата му не излезе нито звук. Долната му устна лекичко затрепери, но това бе всичко. Господин Джингълс обаче не трепереше. Седнал съвсем неподвижно със заровени в косата на французина задни лапички и скръстил предните си върху плешивото му теме, той гледаше към Пърси и като че ли го преценяваше. Така, както човек преценява стар враг.

Уетмор погледна към мен.

— Това не е ли същият мишок, който гоних? Онзи, който живее в карцера?

Кимнах. Знаех, че той не е виждал току-що назования господин Джингълс от онази последна гонитба и сега не проявяваше признаци, че има желание да я повтаря.

— Да, същият е — отвърнах. — Само че Делакроа твърди, че името му било господин Джингълс, а не Стиймбоут Уили. Казва, че му го прошепнал на ухото.

— Наистина ли? Чудесата никога не свършват, нали? — Почти очаквах да извади палката си и да започне да почуква с нея по решетките, просто за да покаже на Делакроа кой е шефът, но той просто стоеше с ръце на хълбоците и гледаше към килията.

И поради причина, която не съм в състояние да ви обясня с думи, аз казах:

— Делакроа просто искаше някаква кутия, Пърси. Предполагам, смята, че мишокът ще спи в нея. Че може да го задържи като домашен любимец. — Придадох на думите си скептицизъм и по-скоро усетих, отколкото видях, че Хари изненадано ме поглежда. — Какво мислиш за това?

— Мисля, че навярно някоя нощ, докато Делакроа спи, мишокът ще избяга — безизразно отвърна Уетмор, — но предполагам, че французинът ще внимава. Снощи видях в количката на Ту-Ту една много хубава кутия от пури. Не зная обаче дали не я е дал на някого. Навярно ще поиска за нея пет, може би дори десет цента.

Сега вече рискувах да хвърля поглед към Хари и видях, че е зяпнал. Не беше точно като промяната на Ебенезър Скрудж в коледната сутрин след посещението на призраците, но бе съвсем близо.

Пърси се наведе към Делакроа и пъхна лице между решетките. Французинът се отдръпна още по-назад. Заклевам се в Господ, че ако можеше, би се слял с онази стена.

— Имаш ли пет или може би десет цента, за да платиш за кутия от пури, кретен? — попита Уетмор.

— Имам четири — отвърна той. — Давам ги за кутия, ако е хубава, s’il est bon.

— Знаеш ли какво — рече Пърси. — Ако беззъбият стар курвар ти продаде онази кутия от пури „Корона“ за четири цента, ще отмъкна от затворническата болница малко памук, за да покриеш дъното й. Ще си направим истински миши „Хилтън“. — Обърна очи към мен. — Предполага се, че трябва да напиша доклад за работата си в помещението за прекъсвача по време на екзекуцията на Битърбък. Имаш ли някаква писалка в кабинета си, Пол?

— Да, естествено — отвърнах. — И формуляри. Горното чекмедже вляво.

— Чудесно — каза той и наперено се отдалечи.

Двамата с Хари се спогледахме.

— Да не е болен, как мислиш? — попита. — Може да е отишъл на лекар и да е открил, че му остават само три месеца живот?

Казах му, че нямам ни най-малка представа. За момента думите ми бяха самата истина, както и за известно време след това, но по-късно разбрах. А след няколко години проведох интересен разговор на вечеря с Хал Мурс. Вече можехме спокойно да разговаряме, защото той се беше пенсионирал, а аз се бях прехвърлил в поправителния дом за момчета. Бе една от онези вечери, на които човек пие много, яде прекалено малко и езикът му се развързва. Хал ми каза, че Пърси му се оплаквал от мен и от живота на Пътя като цяло. Било точно след пристигането на Делакроа в блока и след като двамата с Бруталния му бяхме попречили да пребие французина до смърт. Най-много го ядосало това, че съм му казал да ми се маха от очите. Според него с един роднина на губернатора човек не трябвало да разговаря така.

Е, каза ми Мурс, той изтърпял Пърси колкото време можел и когато му станало ясно, че Уетмор ще се опита да доведе нещата дотам, че да получа мъмрене и най-малкото да ме преместят в друга част на затвора, той, Мурс, го дръпнал в кабинета си и му казал, че ако не престане да клати лодката, лично щял да се погрижи за екзекуцията на Делакроа Пърси да е в предните редици. Че всъщност ще бъде поставен точно до стола. Както винаги аз щях да ръководя цялата операция, но свидетелите нямаше да го знаят и щяха да си мислят, че господин Пърси Уетмор е шеф на веселбата. Мурс не му обещал нищо повече от онова, за което вече се бяхме договорили и с което се бях съгласил, но младежът не го знаел. Той се съгласил да се откаже от опитите си да бъда преместен и атмосферата в блок Е се успокои. Даже се съгласи Делакроа да задържи стария му враг като домашен любимец. Удивително е как някои хора могат да се променят, стига да имат съответния стимул. В случая с Пърси единственото, което директорът Мурс трябвало да му предложи, била възможността да отнеме живота на плешивия дребен французин.