Стивън Кинг - Клетка

Зад училището, там, където улица „Колежанска“ отново се превръщаше в Шосе № 102, следите от клането продължаваха близо километър. Алис вървеше със затворени очи, за да не гледа обезобразените мъртъвци от двете страни на пътя; Том я водеше, сякаш бе сляпа. Клей предложи същото на Джордан, но хлапето само поклати глава и закрачи по осевата линия — кльощаво момче с раница на гърба си и с прекалено дълга коса, което вървеше с наведена глава, за да не вижда труповете.

— Стотици са — каза Том по едно време. Беше осем вечерта и вече се бе смрачило, ала въпреки това продължаваха да виждат повече, отколкото им се искаше. До стълба на един стоп на ъгъла на „Колежанска“ и „Спофорд“ лежеше момиченце с червени панталони и бяла моряшка блузка. Изглеждаше на не повече от девет и беше босо. Двайсет метра по-надолу се виждаше отворената врата на къщата, откъдето навярно го бяха извлекли, докато е пищяло за пощада. — Стотици.

— Може и да не са толкова много — изтъкна Клей. — Някои от нашите бяха въоръжени. Застреляли са доста копелета и със сигурност са наръгали мнозина. Дори видях един, на който му стърчеше стрела от…

— Ние сме виновни за кръвопролитието — прекъсна го Том. — Според теб уместно ли е да ги наричаш „нашите“!

Въпросът му получи отговор четири часа по-късно, докато се подкрепяха със студения си обяд на крайпътната зона за пикник. Вече бяха поели по Шосе № 156 и според надписа на крайпътната табела това беше „Панорамната отбивка, предлагаща прекрасен изглед към историческия Кремъчен хълм на запад“. Клей си каза, че гледката сигурно е страхотна, ако обядваш по пладне, не в полунощ, когато газените фенери на масата служат единствено да виждаш какво слагаш в устата си.

Тъкмо бяха стигнали до десерта — твърди като камък ореховки, когато към тях се приближи групичка от пет-шест човека, всичките възрастни. Бутаха пазарски колички и бяха добре въоръжени — първите живи Изгнаници, които виждаха след напускането на колежа.

— Хей! — помаха им Том. — Има още една маса за пикник, ако искате да поседнете.

Бежанците ги изгледаха и по-възрастната от двете жени в групата, старица с пухкави бели къдрици, които блестяха под звездната светлина, понечи да им махне в отговор, ала ръката й внезапно застина във въздуха.

— Това са ония — подхвърли един от мъжете и Клей почувства омразата и страха в гласа му. — Това е Гейтънската сбирщина.

— Върви по дяволите, драги — добави друг и всички ускориха крачка, въпреки че белокосата жена с вид на добродушна бабичка накуцваше. Единият мъж я хвана под ръка и й помогна да мине покрай някакво субару, заклещило бронята си с нечий изоставен „Сатурн“.

Алис подскочи и за малко щеше да катурне една от газените лампи, ала Клей я улови за китката:

— Не се впрягай, хлапе.

Тя обаче не му обърна внимание, а изкрещя на отдалечаващите се старци:

— Поне се опитахме да направим нещо! А какво направихте вие! Какво, мамка му, направихте вие!

— Ще ти кажа какво не направихме — заяви един от мъжете. Вече бяха отминали Панорамната отбивка и той се бе обърнал, докато говореше. — Не сме причинили смъртта на стотици „нормита“. Ония са повече от нас, ако не си го забелязала…

— О, я стига, не можете да сте сигурни! — извика Джордан. Художникът си каза, че момчето проговаряше за първи път, откакто бяха напуснали пределите на Гейтън.

— Може да е тъй, а може и да не е — рече мъжът, — ала ония могат да правят някои доста страшни работи. Просто трябва да го приемете. Казаха, че ще ни оставят на мира, ако не ги закачаме… и нямаме нищо общо с вас. Ние се съгласихме.

— Ако вярваш на това, което казват — или ти внушават, значи си идиот — каза Алис. Мъжът направи крачка към тях, вдигна ръка и безмълвно им показа среден пръст. Четиримата доскорошни обитатели на „Гейтън“ гледаха как пенсионерите с пазарските колички се отдалечават, след което се спогледаха над изографисаната с всевъзможни инициали маса за пикник.

— Е, вече знаем — заключи Том. — Отритнати сме от всички.

— Може би не съвсем, след като телефонните откачалки искат да отидем там, накъдето другите — как ги нарече тоя, нормита са се запътили. — Може би сме нещо по-различно.

— Какво? — попита тийнейджърката.

Художникът имаше някаква идея, ала не искаше да я изразява гласно. Особено посред нощ.

— Сега ме интересува само Кент Понд — каза. — Искам… трябва да видя дали ще намеря жена си и сина си.

— Съзнаваш, че вероятността да са там не е много голяма, нали? — попита Том с благия си глас. — Искам да кажа, без значение как са се стекли нещата за тях, едва ли ще са там.