Стивън Кинг - Клетка

Докато се хранеха, две неголеми групички бежанци минаха покрай тях. Макар че странниците ги изгледаха изпитателно, никой не ги поздрави или заговори. Когато позасити глада си, Клей попита:

— И ти видя онези юнаци с пушките още от паркинга, Том? Предлагам да се преименуваш на Ястребово око.

Нисичкият мъж поклати глава:

— Беше си чист късмет. Плюс подходяща светлина. Специалните въгленови лампи в Рочестър, нали разбираш?

Клей се усмихна.

— Просто погледнах към гробището под подходящия ъгъл в подходящото време и видях как проблеснаха цевите на две-три пушки. Казах си, че си въобразявам, че сигурно са железните стълбове на оградата, но… — Очилатият въздъхна и отмести консервата. — Иска ли някой?

— Може да са били телефонни откачалки — подхвърли Джордан, но тонът му издаваше, че сам не си вярва.

— Телефонните откачалки не стоят на постове през нощта — възрази Алис.

— Може пък напоследък да имат нужда от по-малко сън — предположи момчето. — Може да е част от новото им програмиране.

Като го чу да говори така — сякаш телефонните зомбита бяха органични компютри в процес на усъвършенстване, Клей изтръпна.

— Освен това знаем, че не използват и пушки, нали така? — добави Том. — Защото не са им необходими.

— Значи са си намерили неколцина предатели, които да ги охраняват, докато спинкат — обобщи тийнейджърката. — Да горят в ада дано!

Клей мълчеше. Мислеше си за хората, които бяха видели тази нощ — онези с пазарските колички, и по-конкретно за страха и омразата в гласа на мъжа, който ги бе нарекъл „Гейтънската сбирщина“. „Можеше да ни нарече и «Бандата на Дилинджър» — помисли си. — Може би вече трябва да ги наричаме не «телефонни откачалки», а «телефонни хора». Защо? — Мисълта, която последва, бе още по-смущаваща: — Кога един човек престава да бъде предател? Когато предателите станат мнозинство. Тогава онези, които не са предатели, ще се превърнат в…“

Ако човек беше романтик, сигурно щеше да ги нарече „съпротива“. А ако не беше, навярно щеше да ги окачестви като хора извън закона. Или просто престъпници.

Продължиха към Хейс Стейшън и прекараха деня в един занемарен мотел, наречен „Шепнещи борове“. От прозорците на стаите им се виждаше пътен знак с надпис „ШОСЕ № 19, 10 КМ, САНФОРД, БЕРУИКС, КЕНТ ПОНД“. Никой не остави обувките си пред спалните, които си избраха. Вече не се налагаше.

Отново стоеше върху платформа по средата на онзи проклет стадион. Имаше чувството, че е парализиран, и това го влудяваше… наред с обстоятелството, че погледите на всички хора по трибуните бяха вперени в него. На хоризонта се виждаше същата скелетоподобна конструкция с мигащата червена светлина. Игрището бе огромно. Том, Алис и Джордан също бяха тук, ала този път не бяха сами. От лявата страна на Том стоеше бременна жена с тениска на „Харли Дейвидсън“ с отрязани ръкави, вдясно от Клей стърчеше някакъв възрастен джентълмен — не беше на годините на директора, но ги наближаваше — с вързана на опашка прошарена коса и изплашено изражение. Зад него се виждаше младеж с шапка на „Маями Долфинс“.

Сред хилядите, изпълнили трибуните, Клей видя познати физиономии, и това изобщо не го учуди — нали така ставаше в сънищата? В един момент чакаш на опашка пред телефонната кабина с учителката си от първи клас, в следващия се натискаш с трите мацки от „Дестинис Чайлд“ на панорамната площадка на Емпайър Стейт Билдинг.

Сега мацките от „Дестинис Чайлд“ не присъстваха в съня му, но за сметка на това художникът видя голия мъж с автомобилните антени (вече носеше с камуфлажни панталони и чиста бяла фланелка), стареца с раницата, който бе нарекъл Алис „млада госпожице“, и накуцващата миловидна баба от миналата нощ. Тя посочи към него и приятелите му, след това каза нещо на жената до себе си… която се оказа, забеляза художникът без изненада, бременната снаха на господин Скотони.

— Това е Гейтънската сбирщина — каза белокосата старица и лицето на младата жена се изкриви в ехидна гримаса.

— Помогнете ми! — извика жената до Том. Вопълът й бе отправен към снахата на господин Скотони. — Искам да родя бебето си също като вас! Помогнете ми!

— Да му беше мислила навремето! — отвърна другата и също както бе станало и в предишния му сън, Клей осъзна, че всъщност никой не говореше. Всичко беше телепатия.

Разръфаният се приближи до редицата. Заставаше пред всеки човек и протягаше свитата си в юмрук длан над главата му — досущ както бе направил Том пред гроба на професора. Художникът забеляза нещо като гривна на китката му — приличаше на медицинска гривна, и внезапно си даде сметка, че тук явно има електричество — лампите на кулите блестяха ярко. Осъзна и нещо друго. Причината, поради която Разръфаният успяваше да се пресегне над главите на онези, въпреки че стояха на платформи, бе, че изобщо не стъпва на земята.