Стивън Кинг - Клетка

— Ecce homo — insanus — извика той. — Ecce femina — insana. — Всеки път тълпата ревеше: „Не ги докосвайте!“ — и телефонни откачалки, и нормита скандираха в един глас. Защото вече нямаше разлика. В съня на Клей всички бяха еднакви.

Събуди се късно следобед, свит на кълбо и притиснал плоската мотелска възглавничка към плувналото си в пот тяло. Надигна се от леглото и излезе навън, където завари Алис и Джордан да седят на бордюра между паркинга и сградата. Девойката бе прегърнала момчето, което бе положило глава на рамото й, и я прегръщаше през кръста. Клей седна до тях. Зад тях се простираше пътят, който водеше към Шосе № 19 и Мейн — бе пуст, като се изключи камионът на „Федерал Експрес“, спрял с отворени задни врати, и един смачкан мотоциклет.

— Да сте съну… — подхвана Клей.

— Ecce puer, insanus — прекъсна го Джордан, без да вдигне глава от рамото на Алис. — Това съм аз.

— Аз пък съм въпросната femina — рече тийнейджърката. — Клей, случайно да знаеш дали в Кашуок има грамадански футболен стадион? Защото, ако има, няма да припаря и на километър от това място.

Зад тях се затвори врата, чу се шум от приближаващи стъпки.

— Аз също. — Том приседна до тях. — Имам много пороци, но самоубийството не е сред тях.

— Според мен там няма дори начално училище — рече художникът. — Гимназистите сигурно ходят с микробус до Ташмор.

— Това е виртуален стадион — обади се Джордан.

— Какво? — учуди се Том. — Искаш да кажеш, като в компютърна игра ли?

— Искам да кажа като в компютър — отвърна момчето и вдигна глава, взирайки се в пустеещия път, водещ към Санфорд, Беруикс и Кент Понд. — Всъщност не е толкова важно. Ако не ни докосват — телефонните хора и нормалните хора, кой ще ни докосне? — Клей никога досега не бе виждал такава неизразима мъка в очите на дете. — Кой ще ни докосне?

Никой не му отговори.

— Разръфаният ще ни докосне ли? — повиши глас момчето. — Ще ни докосне ли? Може би. Защото ни наблюдава. Усещам, че ни наблюдава.

— Мисля, че отиваш твърде далеч, Джордан — каза Клей — но идеята имаше своя собствена макар и зловеща логика. Щом им изпраща този сън — сънят за стадиона и платформите, по всяка вероятност ги наблюдава. Човек не изпраща писмо, ако няма адреса, нали така?

— Не искам да ходя в Кашуок — рече Алис. — Не ми пука дали е зона със или без шибано покритие. По-скоро ще отида в… в Айдахо.

— Смятам да прескоча до Кент Понд, преди да отида в Кашуок, Айдахо или където и да било — заяви художникът. — Ще бъда там след две нощи преход. Много бих искал и вие да дойдете, но… ако не искате или не можете, ще ви разбера.

— Клей е твърдо решен да узнае истината за семейството си — обади се Том. — Предлагам да му помогнем. След това ще измислим какво да правим. Освен ако някой няма друго предложение, разбира се.

Ала всички бяха съгласни.

По Шосе № 19 имаше доста участъци без задръствания — някои бяха дълги около триста-четиристотин метра, и това окуражаваше „спринтьорите“. Така Джордан започна да нарича безотговорните, сякаш самоубийствено настроени шофьори, които от време на време профучаваха край тях с шеметна скорост. Обикновено колите им се носеха по средата на пътя с включени дълги светлини.

Всеки път, когато Клей и спътниците му забелязваха стремглаво приближаващите се фарове, бързо минаваха в отбивката, а пък ако пред тях имаше задръствания или някакви други прегради, направо нагазваха в тревата. Джордан измисли име и за тези препятствия — „спринтьорски капани“. Спринтьорът профучаваше като стрела край тях, а хората в колата крещяха и се смееха (и почти винаги бяха понаквасени). Ако имаше само едно препятствие — малък спринтьорски капан, шофьорът най-често го заобикаляше. В случай че пътят бе изцяло блокиран, пак можеше да се мине отстрани, ала най-често водачът и пътниците зарязваха превозното средство и възобновяваха пеша пътуването си на изток, докато не намереха друго превозно средство. Изискванията им бяха елементарни — да е бърза кола и да изглежда достатъчно шик, за да им достави максимално удоволствие. Клей си представяше пътуването им като поредица от непрекъснати спирания заради всевъзможните боклуци, осеяли шосето…, но в крайна сметка, повечето спринтьори също си бяха боклуци — поредният трън в задника на един свят, който вече едва се виждаше от тръни. Всичко това важеше с пълна сила за Гънър.

Той беше четвъртият спринтьор, когото видяха през първата си нощ на Шосе № 19. Гънър веднага ги забеляза на светлината на фаровете си — видя ги как стоят на банкета край пътя… по-точно забеляза Алис. Подаде глава през спуснатото стъкло, при което тъмната му коса се развя около лицето му, и изкрещя: „Яж ми кура, кукличке!“ — докато минаваше край тях с черен кадилак „Ескалейд“. Пътниците в колата се смееха и размахваха ръце. Някой извика „Каза й го-о!“ с върховен екстаз, под който прозираше южно бостънския му акцент (или поне така се стори на Клей).