Стивън Кинг - Клетка

— Очарователно — гласеше единственият коментар на Алис.

— Някои хора нямат никакви… — започна Том, ала преди да уточни какво нямат, от мрака недалеч пред тях се чу пронизително скърцане на гуми, последвано от глух метален трясък и звън на счупено стъкло.

— Мамка му! — процеди художникът и затича напред, но преди да измине и двайсет метра, девойката го изпревари. — Не бързай толкова, може да е опасно! — извика й той.

Но Алис само размаха единия автоматичен пистолет и спринтира напред.

Том се изравни с художника, ала вече се задъхваше, докато Джордан, който бягаше от другата му страна, се носеше с такава лекота, все едно се излежаваше на люлеещ се стол.

— Какво… ще правим…, ако са тежко… ранени? — изхриптя очилатият. — Ще викаме… линейка?

— Не знам — отвърна Клей, но веднага си помисли как тийнейджърката бе размахала автоматичния пистолет. Знаеше — знаеше, и още как.

Настигнаха я при следващия завой на шосето. Алис стоеше зад кадилака, който лежеше килнат на една страна с активирани въздушни възглавници. За Клей не представляваше никаква трудност да си представи случилото се. Колата бе навлязла в острия завой с поне деветдесет километра в час и се бе врязала в изоставения млековоз отпред. Боклук или не, шофьорът бе направил всичко възможно да избегне сблъсъка. Сега се клатушкаше като пиян около преобърнатия автомобил и периодично отмяташе косата от лицето си. От носа му и челото му течеше кръв. Клей се приближи до автомобила — маратонките му захрущяха по надробените стъкла, и надзърна вътре. Купето беше празно. Той включи фенерчето си и видя кръв само по волана. Очевидно пътниците бяха в достатъчно добро състояние, щом бяха излезли от колата, и с изключение на един бяха побързали да се отдалечат от сцената на катастрофата, навярно водени от чист инстинкт. Този, който бе решил да остане, беше дребничък младеж, сякаш току-що излязъл от пубертета — имаше ужасни белези от акне, щръкнали зъби и дълга мръсна червеникава коса. Начинът, по който говореше, напомни на Клей за кученцето, което боготвореше Спайк в анимационните серии на „Уорнър Брадърс“.

— Добре ли си, Гъна? — попита той. Клей си каза, че сигурно така звучеше „Гънър“, произнесено с южняшки акцент. — Мамицата му шибана, ама яко кървиш, бе, копеле! Мислех, че всички ще пукнем, да го еба! — После погледна към Клей: — Ти к’во зяпаш, бе?

— Затваряй си устата — каза художникът, ала при тези обстоятелства тонът му изобщо не беше груб.

Червенокосият се обърна към кървящия си приятел:

— Този е от ония, Гъна! От оная сбирщина!

— Затваряй си човката, Харолд — сряза го тъмнокосият младеж и обърна глава към Клей, Том, Алис и Джордан.

— Дай да ти промия раната — каза девойката. Беше прибрала пистолета в кобура си и ровеше в раницата си. — Имам лейкопласт и превръзки. Както и кислородна вода за дезинфекция. Ще щипе, но по-добре така, отколкото да се инфектира, нали?

— Като се има предвид какво ти каза този младеж преди малко, май си по-добра християнка от мен в най-набожните ми години — каза Том. Беше свалил от рамото си Татко Автоматко и го държеше в готовност за стрелба, без да изпуска от погледа си Гънър и Харолд.

Гънър изглеждаше на двайсет и пет. Дългата черна коса като на рокпевец бе сплъстена от кръв. Той погледна първо млековоза, после кадилака и накрая Алис, която държеше пакетче превръзки в едната си ръка и бутилка кислородна вода в другата.

— Томи, Фрито и онзи другият, дето през цялото време си бърка в носа, се ометоха — каза червенокосият и изпъчи жалките си пилешки гърди. — Аз обаче останах, Гъна! Мамицата му шибана, копеле, ама ти наистина кървиш като заклано прасе!

Алис извади превръзка, напои я с малко кислородна вода и пристъпи към младежа, който й бе извикал „Яж ми кура, кукличке!“ В същия миг обаче той направи крачка назад.

— Разкарай се от мен — процеди през зъби. — Гадна си!

— Това са ония — кресна червенокосият. — От сънищата! Нали ти казах!

— Не се доближавай! — изсъска Гънър. — Шибана кучка. И всички вие!

На Клей внезапно му се прииска застреля момчето и не се изненада. Младежът изглеждаше (и действаше) като бясно куче, притиснато в ъгъла, оголило зъби и готово да хапе, а как се постъпва с кучетата, когато нямаш друга възможност? Застрелваш ги, нали? Те обаче имаха друга възможност и ако Алис бе решила да се прояви като добра самарянка спрямо човека, който я беше нагрубил, навярно самият той трябваше да се въздържи от екзекутирането. В същото време искаше да узнае нещо, преди очарователните младежи да продължат пътя си.