Стивън Кинг - Клетка

Той беше най-близо колата, която шеметно се носеше към тях, Алис стоеше малко по-назад, Том и Джордан стърчаха до нея. Очилатият прегръщаше момчето през раменете.

— Ама тоя наистина яко се е засилил! — каза Джордан. В гласа му нямаше тревога — просто констатираше факта. Клей също не се чувстваше притеснен, нито предчувстваше какво ще се случи след малко. Съвсем бе забравил за Гънър и Харолд.

На петдесетина метра от мястото, на което стояха, имаше някаква спортна кола — „Ем Джи“ или нещо подобно, зарязана напреки на банкета. Харолд, който управляваше автомобила, рязко свърна встрани, за да я заобиколи. Отклонението бе съвсем слабо, ала се оказа достатъчно, за да наруши прицела на Гънър. Или пък не беше така. Навярно мишената му изобщо не е била Клей. Може би от самото начало бе искал да уцели Алис.

Тази нощ се возеха в невзрачен шевролет. Дългокосият мъж бе коленичил на задната седалка, подавайки се чак до кръста през прозореца, в ръката си държеше нащърбен каменен къс с големината на едра ябълка. Нададе нечленоразделен вик, сякаш излязъл от комиксите, нарисувани в началото на творческата кариера на Клей — „Яаааахххххх!“ и метна камъка. За част от секундата ръбестият снаряд измина смъртоносната си траектория и улучи Алис в лявото слепоочие. Художникът никога нямаше да забрави този звук. Фенерчето, което момичето държеше — и което я бе превърнало в идеална мишена, макар че и четиримата носеха фенерчета, се изплъзна от омекналите й пръсти и лъчът му изписа ярък конус върху чакълената настилка, осветявайки парченце от счупен стоп, което заблестя като фалшив рубин.

Клей мигом коленичи до нея и извика името й, но не можа да чуе собствения си глас заради внезапния рев на Татко Автоматко, който най-накрая бе изпробван. Изстрелите му като миниатюрни огънчета озариха мрака и под тяхната светлина художникът видя кръвта, която се стичаше по лицето й (о, Господи, какво лице) като същински порой.

Сетне стрелбата спря. Том закрещя: „Дулото се изметна нагоре, не можах да го сваля, май изстрелях целия шибан пълнител в небето!“, Джордан викаше: „Ранена ли е, уцели ли я?“ и Клей си спомни как девойката бе предложила да промие с кислородна вода раната на Гънър и да го превърже. „По-добре да щипе, отколкото да се инфектира, нали?“ — беше казала. Трябваше да спре кървенето. Трябваше да го спре веднага. Свали якето, съблече и пуловера си, за да го увие около главата й като тюрбан.

Блуждаещият лъч на фенерчето на Том освети каменния къс и се закова върху него. Бе покрит с коса и кръв. Джордан закрещя. Клей, който дишаше на пресекулки и се потеше въпреки хапещия нощен студ, заувива дрехата около главата на Алис. Пуловерът на мига подгизна от кръв. В следващия миг фенерчето на Том освети проснатото на земята момиче, чиято глава бе увита чак до носа — изглеждаше като пленница на ислямски екстремисти, фотографирана за някой Интернет-сайт, а скулата й (остатъците от скулата й) и врата й бяха плувнали в кръв, — и той също започна да крещи. „Помогнете ми — искаше да каже Клей. — Престанете веднага и ми помогнете“ — ала гласът му изневери — единственото, което можеше да стори, бе да притиска до главата й плувналия в кръв пуловер, спомняйки си, че Алис бе кървяла и първия път, когато я бяха видели — тогава се бе оправила, защо не и сега?

Ръцете й конвулсивно потрепваха, пръстите й разравяха чакълената настилка. „Някой да й даде онази проклета маратонка“ — помисли си той, ала бебешкият „Найк“ беше в раницата, а девойката лежеше върху нея. Лежеше там с глава, премазана от някакъв младеж заради глупаво, дребнаво отмъщение. Краката й също потрепваха, кръвта продължаваше да извира от главата й, напоявайки пуловера.

„Краят на света най-накрая ни застигна“ — каза си той, вдигна поглед към небето и видя вечерницата.

Алис нито веднъж не изгуби съзнание и нито веднъж не дойде на себе си. Том най-накрая се овладя и помогна на Клей да я отнесат малко по-нагоре по склона. Там се издигаха дървета — всъщност бе овощна градина. Художникът си спомни, че двамата с Шарън веднъж бяха идвали тук, когато Джони беше съвсем малък. Когато всичко между тях беше идеално и все още не се караха за пари, амбиции и бъдещи планове.

— Хора със сериозни черепни травми не трябва да се местят — промълви Джордан, който се тътреше зад тях и носеше раницата на Алис.

— По-лошо от това не може да стане — изхриптя Клей. — Няма да оживее, Джордан — не и в състоянието, в което се намира. И в спешното не биха могли да я спасят. — Видя как хлапето пребледня и побърза да добави: — Съжалявам.