Стивън Кинг - Клетка

Револверът на Бет Никърсън беше в страничния кобур на колана му, но художникът дори не се пресегна към него. Разръфаният спря на около три метра от него. Той — то — стоеше точно върху гроба на директора и според Клей не беше случайно.

— Какво искаш? — попита и веднага отговори, сякаш онзи използваше гласа му: — Имам. Нещо. Да ви кажа.

Седеше на пейката онемял от изумление и се взираше в кошмарния си гост. Бе очаквал или телепатия, или нищо. Разръфаният се усмихна — доколкото можеше да се усмихва с тази разкъсана долна устна — и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Сори, пич, ама кво да се прави.“

— Тогава говори — рече Клей и се опита психически да се подготви за повторното похищение на гласа си, ала откри, че не беше нещо, за което можеш да се подготвиш.

— Тръгнете. Довечера. — Той напрегна цялата си воля, за да се отърси от внушението, и процеди през зъби:

— Млъквай! Спри!

Разръфаният зачака — истинско въплъщение на търпението.

— Мисля, че ако се постарая, няма да те допусна в съзнанието си — каза Клей. — Не съм сигурен, но мисля, че мога. Обезобразеното същество само го изгледа, а изражението му сякаш казваше: „Свърши ли?“

— Давай — измърмори художникът и веднага добави: — Можех да доведа. Още. Обаче дойдох. Сам.

Запита се как ли щеше да се чувства, ако към волята на Разръфания се прибавеше и тази на целия рояк, и внезапно осъзна положението, в което се намираше сега.

— Тръгнете. Довечера. На север. — Художникът зачака и когато се увери, че обезобразеният му посетител е приключил с нарежданията, попита: — Къде? Защо?

Този път нямаше думи; пред очите му внезапно изникна образ, който беше толкова ясен, че Клей не знаеше дали е в съзнанието му, или Разръфаният някак си го бе изписал върху ослепително бялата завеса на мъглата. Представляваше надпис, който му беше познат — вече го беше виждал, надраскан с розов тебешир по средата на улица „Колежанска“:

— Не разбирам — промърмори.

Ала зловещият му гост вече се отдалечаваше. Клей зърна за миг червения му суичър, който отново се рееше във въздуха, след което се изгуби в мъглата. Единствената утеха беше, че и бездруго възнамеряваха да поемат на север, пък и бяха получили още един ден бонус. Това означаваше, че отпада необходимостта да стоят на пост. Реши да си легне, без да събужда другите. Всички имаха нужда от почивка.

Джордан се събуди поуспокоен. От предишната му превъзбуденост не бе останала и следа и той се бореше с един твърд като камък кравай, докато Клей разказваше за срещата си с Разръфания. Когато приключи, момчето взе пътния атлас, консултира се с индекса на задната корица и отвори на страницата със Западен Мейн.

— Ето — посочи някакъв град над Фрайбърг. — Това на изток е Кашуок, а това на запад — Малък Кашуок. Малкият Кашуок е почти на границата с Ню Хампшир. Знаех си, че съм го чувал някъде. Заради езерото е — добави и почука с показалец по картата. — Голямо е почти колкото Себаго.

Алис се приведе напред, за да прочете названието на езерото.

— Каш… Кашуокамак.

— Намира се в дива местност, наречена ТР-90 — продължи хлапето и посочи с пръст местоположението му. — След като вече знаем това, „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ май престава да бъде загадка, нали?

— Нещо като мъртва зона — отбеляза Том. — Без мобилни клетки, без електромагнитни вълни и без покритие за шибаните джиесеми.

Джордан невесело се усмихна:

— Е, може да има доста къщи със сателитни антени, но за другото си прав.

— Не разбирам — намръщи се Алис. — Защо ще ни изпращат в зона без покритие, където всеки нормален човек ще се чувства добре?

— Може би преди това трябва да се запиташ защо ни оставиха живи — вметна Том.

— Навярно искат да ни превърнат в живи самонасочващи се ракети и да ни използват да бомбардираме мястото — предположи Джордан. — Така ще се отърват и от нас, и от другите. С един куршум два заека.

Всички се замислиха над този вариант.

— Е, тъй или иначе скоро ще разберем — рече Алис. — Аз обаче няма да бомбардирам никого.

Момчето я изгледа мрачно:

— Видя какво направиха с директора. Мислиш ли, че ако се стигне дотам, ще имаш избор?

Пред къщите от двете страни на „Колежанска“ имаше доста обувки, но вратите на кокетните къщички зееха отворени или направо бяха изкъртени от пантите. Част от труповете, осеяли ливадите, бяха на телефонни откачалки, ала повечето мъртъвци бяха нещастните бежанци, които се бяха озовали на неподходящото място в неподходящото време. Разпознаваха се по това, че нямаха обувки, но не беше необходимо човек да гледа дали са боси, или не; повечето жертви на отмъщението бяха разкъсани на парчета.