Стивън Кинг - Клетка

Запълването на изкопа не им отне много време, макар че трябваше да донесат пръст от други места в градината, за да изравнят гроба. Когато бяха готови, Клей отново бе плувнал в пот и усещаше миризмата си. Беше минало доста време, откакто се бе къпал за последен път.

Алис се опита да задържи Джордан, но той се изтръгна от ръцете й и започна да загребва пръст с голите си ръце и да я хвърля в изкопа. Когато художникът взе да заглажда земята с плоската част на лопатата си, момчето вече бе капнало от изтощение и се олюляваше на краката си като алкохолик. Въпреки това вдигна поглед към Том:

— Хайде. Нали ми обеща. — Клей почти очакваше да добави: „И гледай да го направиш хубавичко, сеньор, защото в противен случай ще получиш един куршум от мен“ — досущ като бандит от уестърн.

Очилатият застана до единия край на гроба — художникът предполагаше, че това е горната му страна, но бе толкова грохнал, че вече не помнеше къде се намираше главата и къде — краката на професора. Дори не можеше да се сети дали първото име на директора беше Чарлс или Робърт. Мъглата се стелеше около глезените на Том и мъртвите стъбла. Той свали бейзболната си шапка и Алис последва примера му. Клей също посегна към главата си, ала в последния момент си спомни, че бе гологлав.

— Точно така! — разпалено извика Джордан. — Шапки долу! Шапки долу пред директора! — Момчето също не носеше шапка, но се престори, че я сваля, и художникът за пореден път се притесни за душевното му равновесие. — А сега стихотворението! Хайде, Том!

— Добре. Но трябва да запазиш тишина.

Момчето сложи показалец пред устните си и това, което Клей прочете в очите му, го успокои. Мъката, която се четеше в тях, свидетелстваше, че хлапето не е изгубило разсъдъка си. Бе изгубило приятеля си, не и разсъдъка си. Все още.

Художникът зачака, любопитен как ли щеше да продължи приятелят му. Очакваше да чуе Робърт Фрост, а може би Шекспир (директорът със сигурност би харесал Шекспир, дори да беше „Кога ли ще се срещнем пак…“), защо не и нещо на самия Том Маккорт. Само не и това, което очилатият мъж зарецитира бавно и отмерено с тих, но пределно ясен глас:

— „Не отдръпвай милостта Си от нас, о, Господи; нека Твоята любов и Твоята истина винаги ни закрилят. Защото злини безчет ни обграждат, в море от грях сме потопени и не можем да прозрем истината. Греховете ни са повече от космите по главите ни, а сърцата ни помръкнали са. Благоволи, Господи, да ни избавиш; ела по-скоро и ни помогни.“

Алис мачкаше маратонката си и плачеше. Главата й беше приведена, риданията й — сподавени и отривисти.

Том протегна над гроба свитата си в юмрук длан и продължи:

— „Нека всички, които искат да отнемат живота ни, потънат в срам и объркване; нека всички, които ни желаят зло, бъдат върнати назад и предадени на присмех. Нека ония, които ни казват «Добре! Добре!», да се смутят от срама си. Тук лежи мъртвият, прах от земята…“

— Ужасно съжалявам, директоре! — внезапно извика Джордан с изтънял до скъсване глас. — Ужасно съжалявам, това е толкова несправедливо, сър, не е честно да сте мъртъв, не е… — Забели очи и се строполи върху пресния гроб, а мъглата побърза да го покрие с мъртвешки белите си пръсти.

Клей го вдигна и потърси пулса му. Беше силен и равномерен.

— Само е припаднал. Какво беше това, Том? Очилатият мъж изглеждаше смутен.

— Доста свободна адаптация на Псалм четирийсети. Хайде да го внесем вътре…

— Не — възрази художникът. — Ако не е твърде дълго, довърши.

— Да, моля те — включи се и Алис. — Довърши. Много е хубаво. Като мехлем върху рана.

Том се обърна и отново застана с лице към гроба:

— „Тук лежи мъртвият, прах от земята, тук са и живите, бедни и гладни; О, Господи Боже, не ни забравяй! Ти си наша надежда и единствен спасител; Упование наше и наш Избавител! По-скоро ела, Боже мой, и спаси ни!“ Амин.

— Амин — казаха в един глас Клей и Алис.

— Да внесем момчето вътре — рече Том. — Тук е ужасно студено.

— Да не си научил всичко това от паството на Първата евангелистка църква на Христос Избавителя? — попита художникът.

— О, да — отвърна очилатият мъж. — Знам доста псалми наизуст. Там се научих също така да прося по уличните ъгли и да разпространявам брошурата „Милион години в ада и нито глътка вода за пиене.“ Да сложим момчето да си легне. Бас ловя, че ще спи поне до четири следобед, и като се събуди, ще се чувства доста по-добре.

— Ами ако мъжът с разкъсаната буза се върне и открие, че още сме тук, след като ни заповяда да се махнем? — попита Алис.