Стивън Кинг - Клетка

„Сякаш — помисли си Клей, — можеше да има някакво съмнение.“

Тийнейджърката вдигна пистолета, ала Том реагира светкавично и я спря, преди да успее да натисне спусъка. Побесняла, Алис се обърна към него и го заудря с другата си ръка.

— Пусни ме веднага! — крещеше. — Не чу ли? НЕ ЧУ ЛИ?

Клей я хвана през кръста и я издърпа. Джордан ужасено се блещеше от коридора, а Разръфаният стоеше начело на отряда умопобъркани; лицето му бе изкривено от усмивка, прикриваща ярост, а под нея се криеше… нищо, доколкото художникът можеше да каже. Ни-щич-ко.

— Безопасността ни стои на първо място — каза Том след кратка пауза. — Да благодарим на бога за дребните неща — добави, след което се обърна към Алис: — Да не искаш да ни убият?

— А ти да не си мислиш, че ще ни оставят да си тръгнем! — изкрещя момичето толкова бързо, че Клей едва разбра думите й. Откъм обрамчената с дървета улица, минаваща покрай колежа, продължаваха да ехтят писъци и ревове. Някаква жена изкрещя: „Не, моля ви, недейте!“, след което думите й се изгубиха в пронизителен вой, недвусмислено свидетелство за нечовешка болка.

— Не знам какво смятат да ни сторят — каза Том, опитвайки се да говори колкото се може по-спокойно, — но ако искаха да ни убият, нямаше да постъпват така. Погледни го, Алис — онова, което става, е заради нас.

Отекнаха няколко изстрела — явно клетниците се опитваха да се защитят с всички средства, с които разполагаха, ала гърмежите се изгубиха в морето от писъци и вой. Виковете идеха от района, където бяха изгорени труповете, и продължиха не повече от десет минути, но понякога времето наистина бе относително. Тези десет минути се сториха като часове на Клей.

Писъците най-сетне стихнаха. Алис стоеше между Том и Клей, привела глава. Бе оставила пистолетите си върху шкафчето в коридора, а Джордан държеше ръката й и наблюдаваше съсредоточено Разръфания и събратята му, които не бяха помръднали от местата си. Досега момчето не бе забелязало отсъствието на директора, но художникът знаеше, че това щеше да се случи съвсем скоро и тогава щеше да започне поредната ужасна сцена от мрачната драма на днешния ден.

Разръфаният направи крачка напред и се поклони леко, разпервайки ръце, сякаш искаше да каже: „На вашите услуги.“ Сетне вдигна глава и посочи Училищния хълм и улицата зад него. В същото време погледна към неголямата групичка, строена до двете купчини разтопени стереоуредби. Значението на този жест бе пределно ясно за художника: „Пътят е ваш. Махайте се от тук и поемайте по него.“

— Може би ще го сторим — каза той. — Междувременно нека изясним нещо. Сигурен съм, че можете да ни избиете до крак — численото ви превъзходство е очевидно, но ако не възнамерявате да се връщате в главната си квартира, утре някой друг ще командва парада. Защото смятам лично да се уверя, че вие ще си тръгнете първи оттук.

Разръфаният залепи длани за обезобразените си бузи и театрално ококори очи: „О, Боже!“ Телефонните откачалки зад него бяха безизразни като роботи. Клей ги гледа изпитателно в продължение на още няколко секунди, след което влезе в къщата и затвори вратата.

— Съжалявам — каза глухо Алис. — Просто не можах да се въздържа, когато ги чух да крещят.

— Няма нищо — усмихна се Том. — Важното е, че никой от нас не пострада. М виж — върнаха ти Мистър Маратонко. Девойката сведе поглед към бебешкия „Найк“.

— Така ли са разбрали, че сме били ние? Дали са ни надушили като хрътки, тръгнали по следа?

— Не — поклати глава Джордан. Седеше на един стол с висока облегалка до поставката за чадъри и изглеждаше мъничък, уморен и изплашен. — Така ни показват, че знаят кой е виновникът. Или поне така си мисля.

— Да — подкрепи го Клей. — Бас ловя, че са го знаели още преди да дойдат тук. Вероятно са го узнали от сънищата ни по същия начин, както и ние разбрахме за онзи урод.

— Аз не съм… — започна Алис.

— Защото си се събудила — прекъсна я Том. — Но не се безпокой — мисля, че занапред ще имаш достатъчно възможности да си наваксаш. — Направи кратка пауза. — В случай че има нещо друго, което да ни каже, естествено. Не разбирам това. Ние го направихме. Ние го направихме и те знаят, че сме ние — абсолютно съм убеден.

— Така е — въздъхна художникът.

— Тогава защо да убиват сума ти невинни бежанци, когато със същата лекота — добре де, почти със същата, могат да нахлуят тук и да ни разкъсат? Разбирам, че искат да си отмъстят, но не виждам смисъл да…