Стивън Кинг - Клетка

— И тази устна. — прошепна Джордан. — Този човек ни показа на тях. На ония. — Той потрепери.

— А ти? — обърна се Клей към тийнейджърката. — Тази рисунка говори ли ти нещо? Да си сънувала подобен тип?

Девойката поклати глава, но преди да отговори отрицателно, чуха равномерен тропот на стотици крака. Тя изпищя, Джордан се притисна до нея, сякаш искаше да се скрие и заплака. Том стисна рамото на Клей:

— О, човече, какво, по дяволите…

Стъпките ставаха все по-отчетливи. Тийнейджърката отново изпищя.

— Оръжията! — извика художникът. — Оръжията!

За миг останаха като парализирани на обляната от слънчева светлина площадка, после към звука от стъпките се прибави и някакво противно тракане, наподобяващо търкаляне на кости. Том се втурна към горния етаж и Клей го последва — няколко пъти залитна и сграбчи парапета, за да запази равновесие. Алис се отдръпна от Джордан и хукна към стаята си с такава бързина, че дългата риза се развя около бедрата й. Момчето остана на площадката — седеше, неспособно да помръдне, и се взираше в коридора, водещ към входната врата.

— Спокойно — каза Клей. — Трябва да запазим самообладание, разбирате ли?

Две минути по-късно тримата стояха в подножието на стълбите — Том носеше руското пушкало, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“, тя държеше два деветмилиметрови автоматични пистолети, Клей стискаше четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън — странно как не го беше загубил предната нощ (въпреки че нямаше никакви спомени да го е затъквал в колана си, по-късно го откри именно там). Джордан продължаваше да седи на площадката на втория етаж. От там не виждаше нито входната врата, нито френския прозорец на гостната. Клей забеляза, че в къщата сякаш се е стъмнило.

До прозорците на първия етаж се притискаха телефонни откачалки — десетки, може би стотици лица, отпуснати и безизразни, белязани от схватките, през които бяха минали през последната седмица. Клей видя липсващи очи и зъби, разкъсани уши, всевъзможни рани и натъртвания, обгорена кожа и почерняла плът. Стояха там, прилепили чела до стъклата, и не издаваха нито звук. Същевременно сякаш излъчваха някаква хищна готовност, вдъхваща усещането от предишния следобед — сякаш някаква чудовищна титанична сила бе обтегнала атмосферата до краен предел. Художникът очакваше да види как оръжията излитат от ръцете им и започват сами да стрелят. „По нас“ — помисли си.

— Вече знам как се чувстват омарите в аквариума в супермаркета — задавено измърмори Том.

— Спокойно — повтори Клей. — Нека те направят първия ход.

Обаче нямаше първи ход. Нещо избумтя, все едно бяха стоварили голям предмет на предната веранда, след което създанията зад прозорците се отдръпнаха като по команда, която само те чуваха. Обикновено по това време на деня не се държаха като рояк, ала явно нещата се бяха променили.

Клей се приближи до френския прозорец, без да изпуска револвера. Том и Алис го последваха. Тримата наблюдаваха как телефонните откачалки (които вече изобщо не изглеждаха откачени) се изтеглят с някаква почти свръхестествена непринуденост, като никой не нарушаваше малкото лично пространство на хората около себе си. Спряха едва на половината път между резиденцията и димящите останки от футболното игрище — изглеждаха досущ като дрипави войници на парад, в следващия момент всички се вторачиха в къщата на директора.

— Защо ръцете и краката им са толкова мръсни? — плахо попита някой. Том и Алис се озърнаха — Джордан стоеше зад тях. Клей не бе обърнал внимание на саждите и следите от изгаряния по дланите на умопобърканмте, ала преди да отговори, момчето продължи: — Дошли са да видят, нали? Естествено. Дошли са да видят какво сме направили с приятелите им. И са страшно ядосани. Усещам го. А вие?

Художникът не искаше да каже „да“, но го усещаше. Усещаше го, и още как. Усещането за атмосфера, заредена с електричество, за разразяване на гръмотевична буря — да, това беше неистова ярост. Клей се замисли за Русокосата фея, която се бе нахвърлила върху дамата с бизнескостюма, и за възрастната жена, излязла победителка в схватката до метростанцията в Бостън — жената, от чиято прошарена коса капеше кръв. За голия млад мъж, по маратонки, който бясно размахваше автомобилните антени… Нима си въобразяваше, че яростта изчезва, когато онези започват да се сплотяват? Е, май трябваше да преразгледа това предположение.

— Усещам го — каза Том. — Джордан, ако имат… как го каза — пси-сили?, защо не ни накарат да се самоубием или да се изпозастреляме?