Стивън Кинг - Клетка

— Няма нищо — рече очилатият и се загледа след накуцващия старец, отдалечаващ се по коридора. Когато потракването на бастунчето заглъхна, той се обърна към художника:

— Добре ли е? Изглежда много блед.

— Мисля, че е добре — отвърна Клей и добави: — Нали щеше да обръснеш половината си мустак.

— Реших да го отложа, докато Алис се навърта около мен. Харесвам я, но понякога е много гадна.

— Гони те параноя…

— Благодаря ти, Клей, имах нужда да ми го кажеш. От една седмица не съм посещавал психоаналитика и вече започна да ми липсва.

— …съчетана със страх от преследване и мания за величие. Художникът се излегна на тясното легло, сключи длани под главата си и се загледа в тавана.

— Иска ти се вече да сме се махнали оттук, нали? — попита Том.

— Представа нямаш колко си прав.

— Всичко ще се оправи. Наистина.

— Така твърдиш ти, но знам, че страдаш от страх от преследване и мания за величие.

— Така е — усмихна се очилатият, — ала те се балансират от комплекс за малоценност и его-менструация, която се проявява на всеки шест седмици. Отгоре на всичко…

— … това е повече от достатъчно за днес — довърши Клей.

— Точно така.

Имаше нещо успокояващо в тези думи. Том каза и нещо друго, но Клей чу само: „Джордан мисли, че…“, преди да потъне в дълбините на съня.

Пробуди се с писъци, или поне така си помисли отначало; стреснато погледна Том, който спеше, закрил лицето си с хавлиена кърпа, и разбра, че писъкът е бил в съзнанието му. Дори да бе извикал насън, явно не бе изкрещял толкова силно, че да събуди приятеля си.

Стаята не беше тъмна — бе ранен октомврийски следобед все пак, но Том бе спуснал щорите, преди да си легне, затова светлината беше приглушена. Известно време Клей лежа неподвижно — гърлото му беше пресъхнало, пулсът му отекваше с такава сила в гърдите и ушите му, сякаш някой препускаше в черепа му. Къщата бе тиха. Може и да не бяха свикнали с прехода от дневен към нощен живот, ала миналата нощ бе особено изнурителна и поне в този миг явно всички си бяха по леглата. Навън чуруликаше птица, някъде в далечината — със сигурност не и в Гейтън, ехтеше пронизителният вой на упорита аларма.

Присънвал ли му се бе някога по-ужасен кошмар? Може би веднъж. Месец-месец и нещо, след като Джони се роди, Клей сънува, че е вдигнал бебето от креватчето му, за да му смени пелените, и малкото телце се бе разпаднало в ръцете му като лошо сглобена кукла. Този сън си имаше логичните обяснения — тревогата от бащинството, страхът, че ще се провали… Страх, който продължаваше да живее в него, както му бе казал и директорът Ардай. Каква обаче бе причината за сегашния му кошмар?

Каквото и да означаваше, Клей не искаше да избледнее от съзнанието му, пък и от опит знаеше, че в такива случаи трябва да реагираш светкавично, за да не позволиш да се случи.

В стаята имаше малко бюро, в джоба на смачканите дънки, захвърлени на пода, художникът намери химикалка. Приближи се до писалището, седна и отвори най-горното чекмедже. Както очакваше, вътре откри купчина бели листове, щамповани с надписите „Колеж ГЕЙТЪН“ и „Младото съзнание е светилник в мрака“. Клей взе един и го сложи на бюрото. Щракна бутона на химикалката и се замисли, опитвайки да си спомни всички подробности.

С Том, Алис и Джордан стояха в центъра на голямо игрище. Но не като в Гейтън — по-скоро приличаше на онези за американски футбол. Зад тях се издигаше някаква скелетоподобна конструкция с примигващи червени светлинки. Клей нямаше никаква представа за предназначението й, но знаеше, че стадионът е претъпкан с хора, които ги наблюдаваха — хора с безизразни лица и съдрани дрехи, чийто облик не можеше да се сбърка. С приятелите му бяха… в клетки ли бяха? Не, стояха на някакви платформи. Което си беше същото — нищо, че платформите нямаха решетки. Той не знаеше как е възможно, но някои подробности от съня вече започваха да му се губят.

Някакъв човек се приближи до Том — някакъв специален човек — и сложи ръка на главата му. Клей не си спомняше как непознатият се е приближил, при положение че Том — също като Алис, Джордан и самият Клей стояха на висока платформа, но бе станало точно така. Мъжът изрече: „Ecce homo — insanus 26 26 Букв. „Ето човека — безумния“ (лат.). „Ето човека“ са думите, с които Пилат се обръща към тълпата, сочейки Исус, преди да го разпънат (Йоан, 19:5). — Б. пр. .“

А множеството — което наброяваше хиляди телефонни откачалки, закрещя в един глас: „НЕ ГИ ДОКОСВАЙТЕ!“ После мъжът се приближи до Клей и същото се повтори. Когато докосна Алис, непознатият изрече: „Ecce femina — insana“, а когато отиде при Джордан — „Ecce puer 27 27 Homo (лат.) — човек, мъж; femina (лат.) — жена; puer (лат.) — дете, момче. — Б. пр. — insanus“. Всеки път тълпата му пригласяше с мощния възглас: „НЕ ГИ ДОКОСВАЙТЕ!“