Стивън Кинг - Клетка

— Не знам — въздъхна момчето и погледна Клей. — Къде е Разръфаният?

— Така ли го наричаш? — Художникът сведе очи към рисунката, която продължаваше да държи, и се загледа в раздраната плът, откъснатия ръкав на суичъра, провисналите сини дънки. Май прозвището Разръфания пасваше идеално на мъжа с анорак на Харвард.

— Наричам го „заплаха“ — промълви Джордан. Загледа се в телефонните откачалки — бяха поне триста, може би и четиристотин на брой. Вероятно бяха дошли от близките градове. — Виждал ли си го? — обърна се към Клей.

— Само в съня си.

Том само поклати глава.

— За мен този Разръфан човек е само картинка върху белия лист — заяви Алис. — Не съм го сънувала и не виждам никой с анорак като неговия сред откачалките отвън. Какво са правили на стадиона? Дали са опитали да идентифицират мъртъвците, как мислите?

— Какво чакат? — попита Том. — Ако нямат намерение да ни нападат или хипнотизират, за да се избием с кухненски прибори, защо стоят там?

Клей изведнъж прозря какво точно чакаха телефонните откачалки, както и къде се намираше Разръфаният човек на Джордан — господин Дивейн, учителят му по алгебра в гимназията, сигурно би вдигнал показалец, възкликвайки иронично „Аха!“ Обърна се и закрачи към входната врата.

— Къде отиваш? — попита Том.

— Да видя какво са ни оставили.

Том, Алис и Джордан веднага се втурнаха подире му и го спряха в момента, в който той посягаше към валчестата дръжка.

— Май не трябва — каза мъжът с половин мустак.

— Може би, ала те искат да направим тъкмо това. Както сам каза, ако искаха да ни убият, досега да са го сторили.

— Прав е — изписука момчето.

Клей отвори вратата. Предната веранда на резиденцията, обзаведена с удобни бамбукови кресла и масичка, и предлагаше панорамна гледка към Училищния хълм и улица „Колежанска“, бе идеална за слънчеви следобеди като този, но точно сега комфортът не беше важен. В подножието на стълбите ги очакваха десетки телефонни откачалки, наредени в клинообразна формация — най-отпред един, след него двама, после трима и така до шестимата в края на редицата: общо двайсет и един. Този най-отпред беше Разръфаният от кошмара на Клей и художникът с ужас видя как изобразеният от него човек сякаш е оживял от набързо скицираната рисунка. Надписът на суичъра му наистина гласеше „ХАРВАРД“, а разкъсаната му страна бе зашита с четири груби шева, два от които се бяха разхлабили и в плътта зееха грозни прорези. Провисналата устна разкриваше зъби, за които явно се бе грижил добър стоматолог, преди светът да бъде завинаги преобразен от Сигнала.

От двете страни на вратата бяха натрупани черни безформени предмети — сякаш някой безумен модернистичен скулптор бе подредил последните си творби. На Клей му трябваше само секунда, за да проумее, че се взира в разтопените останки на бумтялниците, доскоро наредени около футболното игрище.

Алис изкрещя. Няколко от разположените най-отгоре стереоуредби се бяха катурнали, когато Клей отвори вратата, и заедно с тях на дъските на верандата падна и един по-различен предмет. Тя пристъпи напред, преди художникът да успее да я задържи, пусна единия автоматичен пистолет и вдигна странната вещ. Беше маратонката. Девойката я притисна между гърдите си.

Клей се спогледа с Том. Не бяха телепати, но за момент изглеждаха като такива. „А сега какво?“ — сякаш питаше взорът на Том. Художникът отново се загледа в Разръфания. Чудеше се дали усещаш, когато ти четат мислите, и дали чернокожият с анорака на Харвард не правеше точно това. Протегна ръце към обезобразеното създание. Продължаваше да държи револвера, но нито Разръфаният, нито друго зомби изглеждаше изплашено от оръжието. Художникът обърна дланите си нагоре: „Какво искате?“

Съществото от кошмара му се усмихна. В усмивката му нямаше нищо весело, ведро или лъчезарно. На Клей му се стори, че съзира гняв в тъмнокафявите очи, ала сетне си каза, че това бе само на повърхността им. Под външния пласт нямаше искрица живот. Беше все едно да гледаш усмивката на кукла.

Разръфаният килна глава и вдигна един пръст — „Почакай.“ В същия миг откъм „Колежанска“ сякаш по даден сигнал, проехтяха писъци. Писъци на хора, обзети от нечовешка агония. На техния фон едва се различаваха гърлените, хищнически ревове на палачите им.

— Какво правите? — изкрещя Алис. Пристъпи напред, мачкайки трескаво бебешкия „Найк“. Връзката за обувки продължаваше да се поклаща на лявата й китка и хвърляше тънки като чертици сенки върху кожата й. — Какво правите с хората там?