Стивън Кинг - Клетка

— Не си прави майтап — промърмори, без да вдига поглед. — Оценявам това, което направи горе — аз не бих могъл да го сторя, но в момента не мога да понеса никаква шега, дори и най-безобидна. Едва сдържам нервите си.

— Добре — кимна Клей. Изобщо не му беше минало през ума да се шегува. Що се отнася до онова, което бе направил на горния етаж… е, все някой трябваше да извади химикалката от окото на професора. Просто нямаше как да го оставят така. Погледът му бе съсредоточен в далечния ъгъл, докато се опитваше да я измъкне, стараеше се да не мисли какво прави, както и защо проклетата химикалка отказва да излезе. Накрая обаче успя да я извади — тя изскочи с противен стържещ звук, а от върха й се отдели някаква гадост, която цопна върху бележника. Художникът си каза, че сигурно вечно ще помни този звук, сетне си напомни, че в крайна сметка е измъкнал шибаната химикалка от окото на стареца, и това бе важното.

Навън близо хиляда телефонни откачалки се бяха строили на ливадата между димящите останки от футболното игрище и директорската резиденция. Останаха там през по-голямата част от следобеда и едва към пет часа бавно се затътриха към града. Клей и Том вдигнаха покритото тяло на директора и го положиха на задната веранда. Сетне четиримата оцелели се събраха в кухнята за онова, което бяха започнали да наричат „закуска“, докато сенките навън постепенно се издължаваха.

Клей се опасяваше, че момчето няма да сложи и хапка в устата си, ала Джордан го изненада. Говореше, докато се хранеше, лицето му бе пламнало от възбуда; разказа за живота си в колежа „Гейтън“, както и за влиянието, което директорът Ардай бе оказал върху ума и сърцето на затворения, самотен компютърен маниак от Медисън, Уисконсин. Спомените му бяха толкова ярки и живи, че художникът се разтревожи за него и когато погледът му срещна първо очите на Алис, а после и тези на Том, видя, че и приятелите му се чувстват по същия начин. Бе повече от ясно, че душевното равновесие на Джордан бе разклатено, но не знаеха какво да сторят; а и определено не можеха да заведат момчето на психоаналитик.

По някое време, след като се мръкна, Том предложи на Джордан да се опита да подремне. Джордан каза, че ще го стори, но не и преди да погребат директора. Можеха да го положат в градината зад резиденцията, каза им той и добави, че професорът наричал зеленчуковите насаждения своята „градина на победата“, макар и никога да не обяснил защо.

— Там е най-подходящо — рече усмихнато Джордан. Очите му, хлътнали дълбоко в кухините си, искряха от оживление и лудост. — Пръстта е мека, пък и той обожаваше градината… Какво ще кажете? Онези ги няма — все още не излизат посред нощ, това не се е променило, и ще си светим с газените лампи, докато копаем. Е, как смятате?

След кратък размисъл Том попита:

— Има ли лопати?

— Да, в градинската барака. Няма нужда да ходим в оранжерията — отвърна Джордан и се засмя.

— Хайде да го погребем и да приключим веднъж завинаги — въздъхна Алис.

— След това обаче ще си легнеш, нали? — попита Клей.

— Разбира се! — увери го момчето, стана и закрачи из стаята. — Хайде, момчета! — извика им, сякаш ги уговаряше да играят на гоненица или нещо подобно.

И тъй, изкопаха гроба в градинката зад къщата и погребаха директора сред фасула и доматите. Том и Клей го спуснаха в изкопа, дълбок около метър. Положените физически усилия ги сгряха и едва когато приключиха, забелязаха, че нощта е станала студена, почти мразовита. Звездите блестяха в небосвода, ала гъстата мъгла, която пълзеше нагоре по склона, забулваше улицата и само стръмните покриви на най-високите къщи стърчаха над влажните вълма.

— Жалко, че не знам някое хубаво стихотворение — въздъхна Джордан. Страните му бяха по-румени от всякога, очите му бяха хлътнали още по-дълбоко и той трепереше въпреки двата пуловера, които бе навлякъл, а от устата му излизаха облачета пара. — Директорът обожаваше поезията — мислеше, че е най-прекрасното нещо на света. Той беше… — В този миг гласът му, който през цялата нощ бе звучал неестествено приповдигнат, най-накрая се пропука: — Беше толкова старомоден.

Алис понечи да го прегърне и отначало Джордан се отдръпна, ала после се сгуши в нея.

— Виж какво ще ти кажа — рече Том. — Дай да го покрием хубаво — за да го предпазим от студа, и ще издекламирам едно стихотворение. Така добре ли ще е?

— Знаеш ли стихотворение? — грейна лицето на момчето.

— Да.

— Толкова си умен, Том. Благодаря ти. — Джордан му се усмихна признателно.