Стивън Кинг - Клетка

Клей си каза, че въпросът е уместен, но нямаше смисъл да умуват над него. Разръфаният или щеше да им отпусне още един ден, или нямаше да го стори. А след като положи Джордан в леглото му, художникът откри, че е прекалено уморен, за да се тревожи какво ще се случи.

Около четири сутринта Алис пожела лека нощ на Клей и Том и отиде да си легне. Двамата мъже останаха в кухнята, отпиваха от топлия чай на директора и почти не говореха. Нямаше какво да си кажат. Малко преди разсъмване откъм североизток се дочу поредният призрачен стон. Потрепери досущ като писък в стар филм на ужасите, и тъкмо започна да утихва, в отговор от Гейтън прозвуча доста по-силен вой — там Разръфаният бе отвел новия си, по-многочислен рояк.

Клей и Том излязоха на верандата, събаряйки едната купчина разтопени касетофони, за да се доберат до стъпалата. Не забелязаха нищо — целият свят беше бял. Постояха известно време навън и се върнаха в кухнята.

Нито предсмъртният вопъл, нито отговорът от Гейтън бяха събудили Алис и Джордан, което беше добре. Пътният им атлас — вече доста намачкан, лежеше върху кухненския плот. Том го взе, разгърна го и след няколко секунди каза:

— Това трябва да е дошло от Хуксет или Сънкук. Големички градчета, разположени на североизток от тук — големички за Ню Хампшир, де. Питам се колко ли бежанци са затрили? И как ли са го направили?

Клей само вдигна рамене.

— Надявам се, че са били доста — рече Том с жестока усмивка. — Надявам се, че са били поне хиляда, и че са ги опържили ба-а-авно. Сещам се за една верига ресторанти, които рекламираха „препечени пиленца“. Утре вечер ли тръгваме?

— Ако Разръфаният ни остави живи днес, защо не? Как мислиш?

— Май нямаме избор — отвърна очилатият мъж, — но ще ти кажа нещо, Клей. Чувствам се като крава, която е била закарана до металния улей, водещ към кланицата. Все едно надушвам кръвта на моите мууу-братчета.

Художникът чувстваше същото, но отново си зададе въпроса: „Ако искаха да ни погубят, защо не го сториха досега? Можеха да го направят още вчера следобед, вместо да оставят на верандата ни шибаните си бумтялници и маратонката на Алис.“ Том се прозина:

— Взе да ми се доспива. Ще ми отпуснеш ли няколко часа?

— Нямаш проблеми — рече художникът. Изобщо не му се спеше — тялото му бе изтощено, ала мозъкът му трескаво работеше. Тъкмо когато се поуспокоеше, в съзнанието му възкръсваше онзи кошмарен звук, съпровождащ изваждането на химикалката — отвратителното стържене на метал в кост.

— Ако решат да ни убият днес, искам да умра, както аз искам — рече Том. — Видях как постъпват и не ми хареса.

Клей си каза, че ако колективното съзнание, което Разръфаният представляваше, наистина бе накарало директора Ардай да забие химикалка в окото си, то за четиримата оцелели обитатели на резиденцията самоубийството вече едва ли беше въпрос на избор. Това обаче не беше най-хубавата мисъл, с която да пожелае лека нощ на Том, ето защо кимна:

— Ще взема всички оръжия. Онзи четирийсет и пет калибров револвер още е в теб, нали?

— Специалният патлак на Бет Никърсън. Естествено.

— Тогава лека нощ. И ако ги видиш да идват — или ги почувстваш, извикай — рече очилатият, след което колебливо добави: — Всъщност…, ако имаш време. Ако те оставят да го сториш.

Художникът гледаше как Том излиза от кухнята и си мислеше колко много харесва този нисичък мъж с очила със златни рамки и половин мустак. Колко много искаше да го опознае по-добре… и как шансовете за това бяха минимални. А Джони и Шарън? Съпругата и синът му никога досега не бяха изглеждали толкова недости-жими.

В осем часа сутринта Клей седеше на пейката в края на Градината на победата на директора и си мислеше, че ако не беше толкова уморен, щеше да надигне грохналия си задник и да отбележи по някакъв начин гроба на стареца. Нямаше да отнеме много време, пък и човекът го заслужаваше — дори само защото се бе погрижил за последния си ученик. Работата беше там, че той дори не знаеше дали ще може да стане, да се замъкне в къщата и да събуди Том, за да го накара да застане на стража.

Скоро щеше да настъпи хладен и красив есенен ден — идеален за бране на ябълки, приготвяне на сайдер и игри с топка в задния двор. Мъглата още беше гъста, но лъчите на утринното слънце я пронизваха с лекота, превръщайки я в искряща феерия, във въздуха танцуваха стотици миниатюрни дъги.

Изведнъж сред ослепителната белота се мярна нещо червено. В продължение на няколко секунди суичърът на Разръфания сякаш се рееше във въздуха, сякаш бе дреха, носена от вятъра, след което тъмнокафявото лице и ръцете на собственика му се материализираха от нищото, докато той бавно се приближаваше към Клей. Тази сутрин бе нахлупил качулката си и тя обрамчваше усмихнатото обезобразено лице и неживите очи. Широкото интелигентно чело, прорязано от белег. Мръсните, провиснали дънки със съдрани джобове. Надписът „ХАРВАРД“ върху тесните гърди.