Стивън Кинг - Клетка

В този миг Джордан се плъзна от стола си и като се огледа с изражение на растяща тревога, попита:

— Къде е директорът?

Художникът успя да го настигне чак на площадката на втория етаж.

— Почакай, Джордан! — извика му.

— Не! — отвърна хлапето. Лицето му изглеждаше по-бледо и ужасено от всякога. Косата му бе разчорлена и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да се подреди в прическа. — Той трябваше да бъде с нас! Трябваше да бъде с нас по време на тази гадост! Щеше да бъде с нас, ако беше добре! — Устните му започнаха да треперят. — Помниш ли как потриваше хълбока си? Ами ако не са били стомашни киселини?

— Джордан…

Ала момчето не му обръщаше никакво внимание и Клей бе готов да се обзаложи, че е забравил за Разръфания и зомбираните му кохорти — поне за известно време. Джордан се изтръгна от ръцете на художника и се понесе по коридора с викове „Сър! Сър!“, съпроводен от строгите погледи на някогашните директори на колежа, които навъсено го наблюдаваха от портретите си по стените.

Художникът погледна надолу към стълбите. Алис не можеше да му помогне — тя седеше в подножието на стъпалата с приведена глава и се взираше в шибаната си маратонка, сякаш беше черепът на Йорик — ала Том беше тръгнал бавно нагоре.

— Какво става? — попита очилатият мъж, когато се изкачи на площадката на втория етаж.

— Ами… Джордан смята, че директорът щеше да се присъедини към нас, ако е добре, и си мисля, че…

Изведнъж момчето закрещя и острият му сопран като копие прониза мозъка на художника. Том реагира пръв и се понесе по коридора; Клей се забави няколко секунди на площадката, сепнат от ужасна мисъл: „Човек не крещи така, когато открива починал от сърдечен пристъп. Сигурно старецът я е оплескал. Може да е сгрешил лекарството.“ Беше стигнал до половината на коридора, когато Том изкрещя потресен:

— О-мили-боже-Джордан-не-гледай! — сякаш всичко това беше една дума.

— Почакай! — извика Алис някъде зад него, но той не я послуша. Вратата на малкия кабинет на директора зееше отворена — първото, което Клей видя, бяха много книги, някакъв котлон, който вече бе съвършено безполезен, и вратата към спалнята в дъното — ала щом нахълта вътре, изведнъж се вцепени. Том стоеше до писалището, притиснал главата на Джордан към стомаха си, а самият Чарлс Ардай седеше зад бюрото на въртящия си стол и сякаш се взираше в тавана с единственото око, което му беше останало. Буйните му бели къдрици се спускаха над облегалката на стола и Клей си каза, че професорът изглежда като пианист, който току-що е изсвирил финалния акорд на изключително трудна пиеса.

Чу как Алис издава сподавен вик, но не й обърна внимание. Чувствайки се като пасажер в собственото си тяло, той се приближи до писалището и се загледа в най-горния лист от бележника. Въпреки че бе изцапан с кръв, думите се четяха, защото почеркът на директора бе красив и ясен. „Старомоден до края“ — сигурно би казал Джордан.

aliene geistekrank

insano

elnebajos vansinnig fou

atamagaokashi gek dolzinnig

hullu

gila

nebun meschuge

dement

Клей говореше само малко френски (каквото си спомняше от гимназията), ала знаеше какво е това и какво означава. Разръфаният искаше да се махнат от тук и по някакъв начин бе узнал, че директорът Ардай е прекалено стар и немощен, за да потегли с тях. Ето защо го бе накарал да седне зад писалището си и да напише думата „луд“ па четиринайсет различни езика. Когато бе приключил, тъмнокожият със суичъра на Харвард го бе заставил да забие химикалката в дясното си око.

— Внушили са му да се самоубие, нали? — попита Алис с разтреперан глас. — Защо са го направили? Защо са премахнали него, а нас — не? Какво искат?

Художникът се замисли за жеста, който бе направил Разръфаният — как бе посочил към улица „Колежанска“, която се явяваше продължение на Шосе № 102. Телефонните откачалки, които вече не бяха откачени — или пък бяха, но по някакъв съвсем друг начин, искаха от тях отново да продължат по пътя си. Клей нямаше представа защо го желаят и може би така беше най-добре. Може би това бе висша проява на милосърдие от страна на Разръфания.

В един шкаф в края на коридора на първия етаж намериха дузина ленени покривки и една от тях послужи като саван за директора Ардай. Алис предложи услугите си да го зашие, но избухваше в сълзи всеки път, когато разтрепераната й ръка объркаше шева. Накрая Том изтръгна покривката от ръцете й, удвои шевовете и набързо довърши работата. Клей приличаше на боксьор, който тренира с невидима боксова круша.