Стивън Кинг - Клетка

— Няма я! — изпищя момичето. — Мислех си, че съм я опаковала с другите неща, но я няма! Не мога да я намеря!

— Спокойно, миличка, успокой се — заговори й нежно Клей, като продължаваше да държи ръцете й. Вдигна китката й, където бе завързана връвчицата. — Погледни — рече тихо и изчака, докато очите й се фокусират, преди да й посочи краищата под възела, където се виждаше и втора джуфка.

— Прекалено дълга е — изхлипа Алис. — Преди не беше толкова дълга.

Художникът се опита да се сети кога за последен път е видял бебешкия „Найк“. Каза си, че е невъзможно да си спомни подобно нещо на фона на всичко онова, което се бе случило тази нощ, ала после осъзна, че не беше точно така. В съзнанието му изплува моментът, в който девойката бе помогнала на Том да се изправи след експлозията на втория камион. Тогава маратонката все още се поклащаше на ръката й. Цялата бе в кръв, а по дрехите й бяха полепнали парчета съдран плат и късчета обгоряла плът, но бебешкият „Найк“ бе там — беше абсолютно сигурен. Запита се дали детската обувчица все още висеше на китката й, когато Алис бе изритала пламтящия торс… и поклати глава. Не, можеше да се обзаложи на каквото и да било, че маратонката вече я нямаше.

— Развързала се е, миличка — рече. — Развързала се е и е паднала.

— Искаш да кажеш, че съм я изгубила! — Очите й невярващо се ококориха, в ъгълчетата им блеснаха сълзи. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм — въздъхна Клей.

— Беше моят талисман — прошепна тя и две сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Не — рече Том и я прегърна. — Ние сме твоят талисман.

Момичето го изгледа:

— Защо?

— Защото ни намери преди нея — рече очилатият. — И сме все още до теб.

Алис ги прегърна и те постояха така сред оскъдните принадлежности на Алис, разпилени по пода на приемната.

Пожарът достигна една от сградите от учебния корпус, която директорът нарече „Хакъри Хол“. После, около четири сутринта, вятърът утихна и огънят спря да се разпространява. Когато слънцето изгря, целият кампус миришеше на пропан, изгоряло дърво и овъглени тела, яркосиньото небе на прекрасната октомврийска утрин бе затъмнено от грамадния стълб сиво-черен дим, която продължаваше да се издига от футболното игрище. Обитателите на Четъмската резиденция бяха все още там. Ситуацията, в която се намираха, наподобяваше наредени една след друга плочки от домино — директорът не можеше да пътува, освен с кола, пътуването с кола бе невъзможно, а Джордан не искаше да тръгне без професора. Никой не бе в състояние да го накара да промени решението си — дори самият Чарлс Ардай. Алис, която се бе примирила със загубата на талисмана, отказваше да потегли на път без момчето, Том не искаше да тръгне без нея. Клей, от своя страна, нямаше никакво желание да продължава пътуването си без тях. С ужас призна пред себе си, че поне за момента Том и Алис са по-важни за него от собствения му син, макар да бе сигурен, че ще платят висока цена за стореното с телефонните откачалки, ако останеха в близост до местопрестъплението.

Смяташе, че на разсъмване ще се почувства по-добре, ала се лъжеше.

Петимата стояха в приемната и наблюдаваха игрището през френския прозорец, ала от димящите пепелища не се появи нищо, а единственият звук бе едва доловимото пращене на огъня, който загриза спортните кабинети и съблекалните, след като от трибуните останаха само овъглени скелети. Телефонните откачалки, които нощуваха там, бяха „изпържени“, както беше казала Алис. От противната воня на всички им се повдигаше. Клей вече бе повърнал веднъж и знаеше, че и с другите се бе случило същото — дори с директора.

„Направихме голяма грешка“ — за пореден път си каза той.

— Трябва да продължите по пътя си — рече Джордан. — Не бива да стоите тук само заради нас. Всичко ще бъде наред като преди. Нали, сър?

Ала Чарлс Ардай не отговори — цялото му внимание бе съсредоточено в Клей.

— Какво се случи вчера, когато двамата с Том бяхте в бензиностанцията? — попита. — Мисля, че тогава е станало нещо, заради което изглеждаш така.

— О? И как точно изглеждам?

— Като животно, надушило капан. Да не би онези на улицата да са ви забелязали?

— Не беше точно така. — Не му харесваше да го наричат „животно“, но не можеше да отрече, че представляваше точно това: същество, за което важеше принципът „приемай кислород и храна, бълвай въглероден двуокис и лайна и си живуркай щастливо и доволно“.

Професорът се почеса по хълбока и Клей се запита дали наистина го сърбеше, или просто ставаше въпрос за театрален жест, прецизно отработен в лекционните зали.