Стивън Кинг - Клетка

Пламъците на терена бяха поутихнали, ала трибуните и ложата за специални гости продължаваха да горят. Целият стадион искреше в нощта като нажежена до бяло подкова. Нищо, което се намираше там, не би могло да остане живо — Алис беше права, но на два пъти след завръщането си в къщата (директорът се клатушкаше като пияница, въпреки задружните им усилия да го поддържат) те чуха призрачните писъци на другите рояци. Клей се мъчеше да си внуши, че в тях не се долавя ярост, че това е плод на въображението му, на просмуканото му с чувство за вина въображение на убиец… масов убиец — ала без особен успех.

Да, стореното беше огромна грешка, но какво друго можеха да направят? Двамата с Том бяха почувствали нарастващите им сили, бяха ги видели, а това бяха само две откачалки в крайна сметка, нали? Кой бе в състояние да каже как ще се разгърнат необикновените им способности с течение на времето? И можеха ли да ги оставят да се развиват?

— И да действаш, и да бездействаш, все губиш — измърмори и се извърна от прозореца. Нямаше представа колко дълго се е взирал в горящия стадион, а се въздържаше да поглежда часовника си. Беше лесно да се остави на плъха на паниката — съвсем малко му трябваше, за да изскочи от клетката си, а излезеше ли веднъж на свобода, щеше да се нахвърли и на другите. Най-напред върху Алис. Девойката бе успяла да възвърне донякъде самообладанието си, ала обвивката на самоконтрола й беше много тънка. „Толкова тънка, че да четеш вестник през нея“ — би казала неговата майка. Макар че самата Алис бе твърде млада, не се поддаваше на паниката и тревогата най-вече заради другото хлапе, защото се боеше, че примерът й ще се окаже заразителен. Другото хлапе. Джордан.

Клей се хвърли към входната врата; видя, че раниците са само три, и се втурна по коридора, където се натъкна на Том, който тъкмо слизаше по стълбите. Сам.

— Къде е момчето? — попита. Слухът му се възвръщаше, но гласът му се стори странно отдалечен и глъхнещ, сякаш принадлежеше на някой друг. — Трябваше да му помогнеш да си подреди нещата — Ардай каза, че бил взел някаква раница от общежитието си, когато…

— Джордан няма да дойде — информира го Том. Изглеждаше уморен, тъжен и объркан. В допълнение към това половината мустак му придаваше и налудничав вид.

— Моля?

— По-тихо, Клей. Решението не е мое — просто ти го съобщавам.

— Тогава ми обясни какво става, за Бога.

— Джордан не иска да тръгне без директора. Каза: „Не можете да ме принудите.“ И ако наистина смяташ да потеглим тази нощ, мисля, че момчето е напълно право за себе си.

В този момент Алис излезе от кухнята. Беше се измила, косата й бе сресана и завързана на конска опашка, беше облякла чиста риза, която стигаше до коленете й. Лицето й беше по-силно обгорено. Клей си каза, че трябва да се смятат за късметлии, задето нямаха мехури.

— Алис — подхвана, — трябва да приложиш женския си чар над Джордан. Той…

Тийнейджърката мина покрай него, сякаш не беше казал нищо, приклекна до раницата си и я отвори. Художникът наблюдаваше изумен как тя вади нещата си едно след друго и хвърли въпросителен поглед към Том, ала онова, което прочете по лицето на нисичкия мъж, бе единствено разбиране и съчувствие… към момичето.

— Какво става? — попита. — Какво става тук, мамка му? — През последната година, която бяха прекарали заедно с Шарън, често се бе чувствал по абсолютно същия начин и се мразеше за това, но, по дяволите, такова усложнение бе последното нещо, от което се нуждаеха сега. Прокара пръсти през косата си. — Някой ще ми каже ли?

— Погледни ръката й — рече Том.

Художникът го послуша и видя, че мръсната връзка за обувки още си е там, но маратонката я няма. Колкото и абсурдно да беше, почувства как стомахът му се свива. А може би не беше толкова абсурдно. При положение че бебешкият „Найк“ имаше значение за Алис… а той определено имаше. Какво от това, че беше само някаква си детска обувчица?

Резервната й риза и памучният пуловер (на който пишеше „ПОДДРЪЖНИЦИ НА ГЕЙТЬН“) излетяха от раницата, последвани от батериите, които се търкулнаха на пода, а резервното фенерче бе запратено с такава сила към стената, че стъклото му се строши. Ставащото бе напълно достатъчно, за да го убеди. Не беше някое от истеричните избухвания на Шарън Ридъл, възпламенени от прозаичния факт, че им е свършило нескафето или специалният сладолед „Чънки Мънки“ — виждаше проявите на истинския, неподправен и суров ужас.

Приближи се до Алис, приклекна до нея и хвана дланите й. Усещаше с почти болезнена яснота как секундите отлитат една подир друга и се превръщат в минути, които трябваше да използват, за да оставят този град зад гърба си, в същото време долавяше и галопиращия пулс на тийнейджърката. И виждаше очите й. Паниката бе заменена от агония, и Клей осъзна, че девойката бе вложила всичко в тази маратонка — майка си, баща си, приятелите си, Бет Никърсън и злочестата й дъщеря, огнения ад на футболното игрище, всичко.