Стивън Кинг - Клетка

— Умрях от притеснение за нищо, нали? — въздъхна Алис. — Понякога съм такава идиотка… Поне така казваше баща ми.

— Не — поклати глава директорът. — Идиоти са всички онези, които имат мобилни телефони. Ето защо са на стадиона, а ти си тук с нас.

— Чудя се дали Рейф е добре — промълви Том.

— Аз пък си мисля за Джони — каза Клей. — За Джони и Шарън.

В десет часа през тази ветровита нощ, под сребристото сияние на луната, която тъкмо навлизаше в последната си четвърт, Клей и Том стояха на подиума за оркестъра в края на футболното игрище. Пред тях се издигаше висок до кръста бетонен парапет, зад тях стърчеше ръждясалото скеле на някогашна сцена, погребана под стигащо до глезените море от отпадъци, навяни от силния вятър. Алис, Джордан и директорът стояха до белокаменната арка и издължената фигура на подпрения на бастунчето си Чарлс Ардай гротескно се открояваше на сумрачния фон.

Усиленият от десетките стереоуредби глас на Деби Бун изпълваше пространството с някаква комична величественост. Обикновено изпълнението й биваше последвано от Лий Ан Уомак, която пееше „Надявам се, че ще танцуваш с мен“, след което се включваха Лорънс Уелк и неизменните му Шампански музиканти, но тази нощ не стана така.

Вятърът беше освежаващ, ала в него се усещаше миризмата на разлагащи се тела от блатото, където телефонните откачалки бяха изхвърлили труповете, както и на пот и нечистотия от живите, налягали един до друг на терена. „Доколкото това може да се нарече живот“ — помисли си Клей и горчиво се усмихна. Мисленето беше страхотна човешка игра — може би най-страхотната от всички — ала тази нощ не биваше да се заблуждава.

Естествено, че това беше живот. Каквото и да представляваха и в каквото и да се превръщаха, телефонните откачалки бяха не по-малко живи от самия него.

— Какво чакаш? — измърмори Том.

— Нищо. Съвсем… нищо.

От кобура, който Алис бе намерила в мазето на Арни Никърсън, Клей извади старомодния колт четирийсет и пети калибър. Револверът отново беше зареден. Тийнейджърката му бе предложила руския автомат — който така и не бяха изпробвали досега, ала художникът бе отказал с думите, че ако револверът не свърши работа, навярно нищо няма да помогне.

— Не знам защо смяташ, че автоматът няма да ти бъде по-полезен — вдигна рамене момичето. — С него ще надупчиш всички камиони.

Той се съгласи, но й напомни, че целта им не е да разрушат камионите, а да ги възпламенят. После й обясни какви патрони бе купил Арни Никърсън за револвера на жена си. Навремето ги наричаха куршуми „дум-дум“.

— Окей, но ако не стане, можеш да пробваш с Татко Автоматко — каза момичето. — Освен, ако тези там не ви… — Не искаше да използва думата „нападнат“. — Ако стане напечено, веднага се омитайте.

Вятърът раздра поздравителната лента, красила таблото с резултата, и тя се приземи плавно върху спящите умопобъркани. На равни разстояния около игрището светеха червените лампички на касетофоните, които служеха като усилватели на уредбата-майка. Камионите бяха паркирани един до друг по средата на терена, издигайки се сред океана от тела като причудливи метални острови. Телефонните откачалки бяха изпоналягали толкова нагъсто около тях, че дори пространството между гумите бе заето. Клей си помисли отново за странстващите гълъби и затова как ловците от деветнайсети век са ги избивали с тояги. В началото на двайсети век целият им вид е бил заличен безвъзвратно…, но естествено те бяха само птици с малки птичи мозъци, неподлежащи на препрограмиране.

— Клей? — прошепна Том. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Не… — отвърна художникът. Сега, след като се бе изправил лице в лице с проблема, виждаше колко много въпроси бяха без отговор. И какво щяха да правят, ако нещата се объркат, бе само един от тях. Ами ако всичко минеше нормално? Отговорът на този въпрос също бе неизвестен. Все пак странстващите гълъби не бяха способни на отмъщение, докато тези твари… Но смятам да опитам.

— Тогава да го направим. Защото, дори да оставим всичко друго настрана, „Ти озаряваш живота ми“ е пълна отврат.

Клей вдигна револвера, хвана дясната си китка с другата си ръка и се прицели в резервоара на единия камион. Щеше да стреля два пъти в него и два пъти в другата цистерна. Така щяха да му останат два патрона, а ако и те не му помогнеха, вече щеше да използва руското оръжие, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“.

— Да не забравиш да залегнеш, ако случайно гръмне — напомни на Том.