Стивън Кинг - Клетка

— Усещаш ли нещо? — прошепна Том в ухото на Клей.

Художникът кимна и посочи бюрото. Нямаше нито вятър, нито течение, но листовете хартия шумоляха, а пепелта в пепелника бе започнала да описва малки кръгчета — досущ като оттичащата се вода в канала на ваната. Кръжащите частички пепел сякаш започнаха да притеглят трите фаса към центъра на пепелника. Мъжът се обърна към жената и погледите им се срещнаха. Лицата и на двамата си оставаха безизразни, но Клей усети как косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Някъде наблизо се чуваше едва доловим звън. Той се озърна и видя, че ключовете под табелката „Никакво зареждане между полунощ и 6 сутринта“ потрепваха едва-едва и се удряха лекичко един в друг. — Оууу! — Жената вдигна ръка.

— Ийййн! — отвърна мъжът. Носеше дрипи, които някога са били костюм, и изкаляни черни обувки. Преди шест дни сигурно е бил някакъв началник, търговски пътник или агент по недвижими имоти, ала сега единствената му собственост беше кутията със златисти кейкчета. Той я притисна до гърдите си, без да спира да дъвче.

— Оууу! — настоя спътничката му. Протегна ръце в безсмъртния, дошъл от незапомнени времена жест със значение „дай“, в същия момент ключовете задрънчаха по-силно. Над главите на Том и Клей флуоресцентните лампи засъскаха, проблеснаха за миг и отново изгаснаха. Струйникът на един от маркучите се откачи и тупна на асфалта с глух метален звън.

— Оууу! — каза мъжът. Раменете му се отпуснаха и напрежението го напусна. В същия миг напрежението във въздуха също изчезна. Ключовете увиснаха неподвижно, прашинките пепел описаха последен кръг в металния пепелник и спряха. Човек никога не би узнал за случилото се, каза си Клей, ако не беше лежащият върху асфалта струйник и купчинката фасове в средата на пепелника.

— Оууу! — изломоти жената. Продължаваше да стои с протегнати ръце. Мъжът бавно запристъпва към нея и когато се приближи достатъчно, онази грабна две кейкчета и започна да ги ръфа заедно с опаковката. Двамата продължиха бавното си пътешествие към града, като по едно време жената забави ход, за да изплюе сдъвканите топки целофан. Не прояви никакъв интерес към „100-те най-обичани кучета на света“.

— Какво беше това? — потресено прошепна Том, когато телефонните откачалки се отдалечиха.

— Не знам, но не ми хареса — отвърна Клей и му подаде едната връзка ключове. — Оправяш ли се със стандартните скоростни кутии?

— На такава кола съм се учил. А ти?

Художникът се усмихна.

— Аз съм хетеросексуален, Том. Хетеросексуалните пичове и без специална подготовка знаят как да се оправят със скоростния лост и съединителя. Това ни е в кръвта.

— Много смешно — каза мъжът с тънките мустачки, ала вниманието му бе насочено другаде. Гледаше отдалечаващата се двойка и вената на врата му пулсираше по-бързо от всякога. — Дойде краят на света и открихме сезона за лов на педали — подхвърли разсеяно.

— Точно така. Само дето и ловният сезон за хетеросексуалните е открит. Да приключваме, а? Тръгна към вратата, но Том го спря:

— Почакай. Другите може да са усетили онова от преди малко, но може и да не са. Искаш ли да не им казваме за случилото се? Поне за известно време?

Клей си спомни как Джордан не изпускаше от поглед директора и как Алис почти не се разделяше с бебешкия „Найк“. Замисли се за тъмните кръгове под очите им и за онова, което възнамеряваха да сторят тази нощ. Навярно „Армагедон“ беше прекалено силна дума, но не чак толкова. Каквото и да представляваха сега, доскоро телефонните откачалки са били хора и изпепеляването на хиляда от тях бе достатъчно тежко бреме. Дори само при мисълта за това стомахът му се свиваше.

— Съгласен съм — кимна. — Изкачваме хълма на ниска предавка, нали?

— Да — отвърна Том. — На възможно най-ниската. — Вече бяха приближили камионите. — Според теб колко скорости имат тези чудовища?

— Една предна ще ми е напълно достатъчна.

— Като ги гледам как са паркирани, май няма да се оправиш без задна — подхвърли очилатият.

— Майната й на задната — махна с ръка Клей. — Какъв смисъл има от края на света, ако не можеш да минеш през една шибана ограда?

Тъкмо това и направиха.

„Училищният“ хълм — така директорът Ардай и единственият му останал ученик наричаха полегатия склон, който се спускаше от кампуса към улица „Колежанска“. Тревата беше яркозелена и тепърва започваше да се покрива с килим от нападали листа. Когато следобедът започна да отстъпва пред вечерта, Училищният хълм бе все още пуст — нямаше и следа от завръщащи се телефонни откачалки, но Алис нервно крачеше из приемната на Четъмската резиденция, периодично се спираше пред големия прозорец, от който се разкриваше изглед към склона, двете големи аудитории и футболното игрище. Маратонката отново бе завързана за лявата й китка. Другите седяха в кухнята и пиеха кока-кола.