Стивън Кинг - Клетка

— Добре. Супер са си.

— Играл си видеоигри, нали? От онези, в които се стреля?

— Уф… — махна с ръка момчето. — Превъртял съм стотици.

Девойката му подаде пистолета си. Клей забеляза как хлапето потръпна лекичко — досущ като настроен камертон, когато пръстите им се докоснаха.

— Ако ти кажа да се прицелиш и да стреляш — или ако директорът Ардай ти нареди, ще го направиш ли?

— Разбира се.

Тийнейджърката изгледа професора със смесица от решителност и извинение.

— Имаме нужда от всяка ръка.

Ала беловласият само безмълвно кимна. Сега стояха срещу „Гейтън Гроув Ситго“. Единствената кола, спряла пред колонките, изглеждаше отдавна изоставена. Голямата витрина на бензиностанцията бе строшена, а вдясно, под сянката на няколко кичести бряста, бяха паркирани два камиона-цистерни, на всеки от които пишеше „ПРОПАН“ и „Обслужваме Ню Хампшир от 1982 година“.

В тази част на „Колежанска“ не се виждаха никакви телефонни откачалки. Клей забеляза, че пред повечето къщи бяха оставени обувки, но пред някои нямаше. Потокът бегълци явно намаляваше. Каза си, че навярно още е прекалено рано за подобни заключения, ала все пак…

— Сър? Клей? Какво е това? — попита момчето. Сочеше средата на улицата, която се явяваше продължение на Шосе № 102, макар че човек лесно можеше да забрави за това в този слънчев, тих следобед, когато птичките чуруликаха по дърветата и вятърът шептеше гальовно на листата. Там, на асфалта, бе надраскано нещо с яркорозов тебешир, но от мястото, на което се намираха, художникът не можеше да го разчете. Той поклати глава.

— Готов ли си? — обърна се към Том.

— Да — отвърна онзи. Уж говореше спокойно, но Клей виждаше как пулсира вената на шията му. — Ти си Ватман, аз — Робин.

Прекосиха улицата, стиснали пистолетите. Клей беше оставил на Алис руското автоматично оръжие, макар и да бе сигурен, че откатът щеше да я завърти като пумпал, ако натиснеше спусъка. Съобщението, надраскано с розов тебешир на пътната настилка, гласеше:

— Имаш ли представа какво означава? — попита Том. Клей вдигна рамене. Не знаеше и не го интересуваше. Единственото, което искаше в момента, беше да пресекат тъпата улица, където се чувстваше като хлебарка върху купа с ориз. Каза си — и то не за първи път, че би продал душата си да узнае, че синът му е добре и не се намира сред хора, които дават пистолети на добрите хлапета, любители на компютърни игри. Това бе странно. Мислеше си, че е подредил приоритетите си и решава проблемите един след друг, ала ето че тези мисли продължаваха да го връхлитат периодично, забивайки ноктите си в изтерзаното му съзнание.

„Остави ме на мира, Джони. Тук не ти е мястото. Точно сега имам предостатъчно грижи на главата си.“

Цистерните с пропан бяха празни и заключени, но това не беше чак такъв проблем; за разлика от миналата нощ днес късметът им явно работеше. Ключовете висяха на едно табло в офиса под табелка, на която пишеше „Никакво зареждане между полунощ и 6 сутринта.“ На ключодържателите за камионите се поклащаха мънички газови бутилки. На половината път до вратата обаче Том докосна Клей по рамото. Художникът погледна „Колежанска“ и изстина.

По средата на улицата вървяха две телефонни откачалки. Едното същество нагъваше кейкчета с пълнеж и цялото му лице бе оплескано с крем и трохи, а другото — жена на средна възраст държеше някаква огромна книга с твърди корици. Приличаше на певица в църковен хор с гигантски молитвеник. На корицата се виждаше снимка на куче, прескачащо през автомобилна гума, провесена на клон. Обстоятелството, че жената държеше книгата наопаки, подейства донякъде успокояващо на Клей. Безизразните, апатични физиономии на двамата, както и това, че се скитаха сами по това време на деня (и поведението им не беше подчинено на целите на рояка) засилиха това чувство и дори му вдъхнаха надежда. Но тази книга не му харесваше. Не, тази книга изобщо не му харесваше.

Странната двойка се заклатушка към колоните, издигащи се от двете страни на алеята към колежа, и художникът видя как Алис, Джордан и директорът изумено наблюдават натрапниците. Умопобърканите прегазиха загадъчното послание, изписано на асфалта — КАШУОК = БЕЗ — ПОК, и жената се пресегна за едно от лакомствата на спътника си. Онзи обаче дръпна кутията и не й позволи да си вземе. Тя захвърли книгата (томчето се приземи върху настилката с корицата нагоре, при което Клей видя заглавието — „100-те най-обичани кучета на света“} и пак се пресегна, този път по-настойчиво. Мъжът я зашлеви през лицето с такава сила, че косата й за миг застина във въздуха като пухкав облак, а звукът изплющя като изстрел в притихналия следобед. От гърлото на жената се изтръгна нещо като „Оооууу!“, а кавалерът й отвърна (или поне на Клей му прозвуча като отговор) с „Иййййн!“ През цялото време двете откачалки дори не забавиха крачка. Тъкмо минаваха покрай бензиностанцията, когато създанието, което някога е било жена (и навярно съпруга и майка), пак се протегна към кутията с кейкчетата; спътникът й отново я удари, този път ръката му се стовари в основата на врата й. Тя спря и изгледа мъжа, който направи няколко крачки и също се закова на място.