Стивън Кинг - Клетка

Клей и Джордан отвориха вратата и след няколко секунди вече седяха до приятелите си — художникът до Том, а момчето — до директора. И двамата миришеха на бензин, но от момчето се излъчваше отчаяние, което бе почти осезаемо. Клей остави няколко връзки ключове на масата. Каза си, че спокойно можеха да си останат тук, докато някой археолог не ги намери след три-четири хилядолетия.

— Съжалявам — промълви директорът. — Изглеждаше толкова просто.

Клей въздъхна. Наистина бе изглеждало просто — напълваш градинските пръскачки с бензин, натоварваш ги в пикапа, закарваш ги до стадиона, напръскваш обилно всичко по пътя си и драсваш клечка кибрит. За миг се поколеба дали да каже на Ардай, че авантюрата на Джордж Буш младши в Ирак сигурно също бе изглеждала простичка — натоварваш пръскачките, после драсваш клечката, но се отказа. Щеше да бъде доста жестоко.

— Том? — обърна се към мустакатия. — Добре ли си? — Вече бе разбрал, че нисичкият му спътник не е от най-издръжливите.

— Само съм уморен — рече Том, след което вдигна глава и му се усмихна. — Явно не съм свикнал на нощни смени. Какво ще правим сега?

— Според мен най-умното е да си легнем — отвърна художникът. — След около четирийсет минути ще съмне.

— Не е честно! — удари с длан по коляното си Алис. — Не е честно, хвърлихме толкова усилия!

Да, наистина бяха положили доста усилия, но какво от това? Нищо не се получаваше лесно. Всяка малка (и в крайна сметка безсмислена) победа им бе струвала толкова много, а в замяна бяха получили комунистически долари, както би казала майка му. Една част от Клей искаше да обвини директора… както и себе си, задето бе приел на доверие идеята му за пръскачките. Сега му се струваше, че планът на професора да опожарят цяло футболно игрище бе като да отидеш на гангстерска престрелка с джобно ножче. Въпреки това… преди идеята му се бе сторила добра.

Първо бяха открили, че халето, в което се намираше бензиновата помпа, е заключено. Изгубиха над половин час в ровене сред десетки връзки ключове, никой от които не беше отбелязан за къде, по дяволите, служи. Най-накрая Джордан намери бленувания ключ, ала когато отвориха вратата, се оказа, че май няма да минат с „трябва само да издърпате запушалката“, защото запушалка просто нямаше. За сметка на това пък имаше метален наконечник, заключен също като вратата на шибаното хале. Отново заровичкаха под светлината на фенерчетата, докато намериха ключе, което поне на външен вид и размери да пасне на въпросната ключалка. Добре, че беше Алис да посочи, че след като наконечникът се намира от долната страна на резервоара (по всяка вероятност за да обезпечи налягане дори и при евентуално спиране на захранването), отвореха ли го, без да са го скачили към някакъв маркуч или сифон, цялото хале щеше да плувне в бензин. Изгубиха цял час в напразно търсене на маркуч, който да прилепне към наконечника.

Никой от ключовете за пикапа не беше отбелязан — най-малкото, не и по начин, който да говори нещо на всички, които нямаха щастието да бъдат автомеханици, поради което отново се наложи да преминат през отегчителния процес на проби и грешки. Този път обаче сравнително бързо откриха точния ключ, защото в гаража бяха паркирани само осем коли.

В оранжериите намериха само осем, не дузина пръскачки, и то с капацитет от трийсет, не сто литра. Можеше и да успеят да ги напълнят от резервоара, но дрехите им щяха да подгизнат от бензина, а накрая щяха да имат само около двеста и четирийсет литра запалителна течност. Именно идеята да изпепелят хиляда телефонни откачалки с двеста и четирийсет литра бензин бе отчаяла Гом, Алис и директора. Клей и Джордан затърсиха по-големи пръскачки, но усилията им останаха напразни.

— Обаче открихме няколко още по-малки пръскачки — подхвърли художникът. — От онези, които наричат „пулверизатори“.

— Освен това — започна момчето — всички големи пръскачки са пълни с някакви инсектициди или течни торове. Ще трябва да ги изпразним, което означава, че ще се наложи да си сложим маски, за да се предпазим от отравяне.

— Реалността е жестока — измърмори мрачно Алис.

Джордан взе ключовете за единия пикап:

— Можем да отидем до града. Там има железарски магазин, където няма как да няма пръскачки.

Том поклати глава:

— Близо два километра са, а главната улица е задръстена от отпадъци и изоставени коли. Може и да заобиколим някои от тях, не и всички. Карането по моравите също отпада като вариант, защото къщите са разположени прекалено нагъсто. Има си причини всички да се придвижват пеш. — Бяха видели неколцина колоездачи, но дори и оборудвани с пълния комплект фарове, велосипедите бяха опасни.