Стивън Кинг - Клетка

— Не може ли да се мине по страничните улички? — попита директорът.

— Утре вечер може да проверим — каза Клей. — Ще вървим пеш, после ще се връщаме при пикапа. — Позамисли се и добави: — В този магазин можем да намерим и маркучи.

— Май не си много въодушевен — отбеляза Алис.

— На малките улички не им трябва много, за да се задръстят — въздъхна Клей. — Дори и да извадим по-голям късмет от снощи, пак ще ни се струпа много работа. Не знам… — разпери ръце той. — Може би след малко почивка този вариант ще ми се стори по-добър.

— Естествено — заяви директорът. — Както и на всички нас.

— Ами бензиностанцията срещу колежа? — попита Джордан.

— Каква бензиностанция? — изгледа го Алис.

— Говори за „Ситго“ — обясни Чарлс Ардай. — В резервоарите навярно има достатъчно количество гориво, но без ток едва ли ще можем да го използваме. Освен това се съмнявам да имат някакви контейнери, освен десет-петнайсет литрови… Всъщност даже си мисля, че… — Ала никой не разбра какво си мислеше, защото той така и не довърши изречението си.

— Какво има, Клей?

Художникът си спомни двамата мъже и накуцващата жена, които бяха минали покрай въпросната бензиностанция.

— „Гейтън Гроув Ситго“, нали? — попита той. — Така ли се казва?

— Да, но…

— Мисля, че там не продават само бензин. Той не просто мислеше, а знаеше. Беше видял двата камиона, паркирани там — прекрасно си ги спомняше.

— Не знам какво… — започна директорът, след което внезапно млъкна и се втренчи в Клей. Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. — О… о, да… О, господи, да…

Том и Алис поглеждаха ту единия, ту другия, Джордан чакаше, загледан в близката оранжерия.

— Ще благоволите ли да посветите и нас в тайните на загадъчната си комуникация? — не издържа накрая мъжът с тънките мустачки.

Клей бе готов да го стори — беше прекалено хубаво, за да не го сподели, — когато музиката, идваща от футболното игрище, внезапно се промени. Вместо да секне изведнъж, както се случваше всяка сутрин, започна да заглъхва постепенно, сякаш някой бе изритал уредбата-майка в някакъв дълбок кладенец.

— Събудили са се по-рано — прошепна Джордан.

Том сграбчи Клей за китката.

— Не е същото — изсъска. — И един от проклетите им бумтялници продължава да свири… Чувам го, макар и съвсем слабо.

Вятърът беше силен и художникът знаеше, че идва откъм футболното игрище, защото носеше миризмата на развалена храна, вмирисана риба, разлагаща се плът и хиляди немити тела. Както и призрачните звуци на Лорънс Уелк и Шампанските му музиканти, които свиреха „Разходката на малкото слонче“.

После откъм североизток — на около двайсет, може би дори петдесет километра, се дочу някакъв призрачен, протяжен звук. След малко се възцари тишина… тягостна, злокобна тишина… и неспящите, небудни създания на стадиона отвърнаха по същия начин. Техният зов беше много по-силен — дълбок, глух стон, който се издигна към черното, осеяно със звезди небе.

Алис притисна длан към устата си и малката маратонка се люшна към гърдите й. Очите й горяха с трескав пламък. Джордан се вкопчи в директора и притисна лице в рамото му.

— Гледай, Клей! — промълви Том. Изправи се и се затътри към затревената ивица между двете оранжерии, сочейки към небето. — Виждаш ли? Господи, виждаш ли това!

На североизток — там, откъдето се бе надигнал призрачният вой, бе разцъфнало алено зарево. Докато се взираха в него, то сякаш стана още по-плътно, а вятърът отново донесе кошмарният звук. Обитателите на стадиона му отвърнаха.

— Какво има там? — попита художникът, без да отделя взор от кървавото сияние, което бе започнало да избледнява.

— Може да е Гленс Фолс — вдигна рамене професорът. — Или пък Литълтън.

— Където и да е, важното е, че първата риба вече се хвана на въдицата — каза Том. — Те горят. И нашите откачалки го знаят. Чуха какво сполетя събратята им.

— Или го усетиха — добави Алис. Потръпна, после изпъна рамене и свирепо се усмихна. — Надявам се да е така!

Сякаш в потвърждение на думите й от стадиона се разнесе нов стон — множество гласове се обединиха в един вик на състрадание и може би споделена агония. Онзи самотен касетофон — майката, предполагаше Клей; единствената уредба с реален компактдиск — продължи да свири. Десет минути по-късно и останалите бумтялници се присъединиха към нея. Мелодията — вече „Близо до теб“ на „Карпентърс“, постепенно се усили, също както бе заглъхнала преди малко. Чарлс Ардай поведе спътниците си към директорската резиденция. Малко след това музиката отново замлъкна… но този път просто секна, както бе станало предишната сутрин. Нейде в далечината, на незнайно разстояние от колежа, отекна изстрел, след което светът отново стана призрачно тих, докато чакаше мракът да отстъпи пред светлината на деня.