Стивън Кинг - Клетка

— Не се връщат — заяви девойката след поредната си обиколка. — Навярно по някакъв начин са разбрали какво кроим — прочели са мислите ни или нещо такова, и няма да дойдат.

Още две обиколки на приемната, всяка придружена от съсредоточено взиране през панорамния прозорец, после Алис влезе в кухнята.

— Ами ако са мигрирали? — попита. — Ако рояците се подчиняват на сезонни миграции? Може да отиват на юг през зимата, като червеношийките например…

И без да дочака отговор, тя отново се завтече към приемната. Тримата мъже и момчето в кухнята чуваха отмерените й, малко нервни стъпки.

— Като Ахав е — отбеляза Чарлс Ардай. — Като Ахав, който фанатично преследва Моби.

— Еминем може да е кретен, но се оказа напълно прав за този пич — каза мрачно Том.

— Извинявай, не те разбрах — вдигна вежди директорът, ала мъжът с тънките мустачки само махна с ръка. Джордан погледна часовника си:

— По това време вчера вече се бяха върнали. Да отида ли да й кажа?

— Според мен няма смисъл — каза Клей. — Сама трябва да го преодолее.

— Доста е изплашена, нали, сър?

— А ти не си ли, Джордан?

— Иска ли питане, сър — усмихна се момчето. — Ужасно ме е страх.

При следващото си връщане в кухнята Алис заяви:

— Най-добре да не се връщат. Не знам дали мозъците им биват препрограмирани, но със сигурност става нещо отвратително. Някакво ужасно вуду. Почувствах го от онези двамата днес следобед. Жената с книгата и мъжа с кейкчетата. — Поклати глава и повтори: — Някакво ужасно вуду. И отново, без да дочака отговор, хукна към приемната.

Директорът погледна Джордан:

— Почувства ли нещо, синко?

Момчето се поколеба за момент, след което отвърна:

— Усетих нещо. Косъмчетата на врата ми настръхнаха.

Чарлс Ардай се обърна към двамата мъже, които седяха от другата страна на масата.

— А вие? Вие бяхте доста по-близо.

Ала преди да кажат каквото и да било, Алис се втурна в кухнята — лицето й бе пламнало, и широко отворените й очи сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Връщат се! — обяви задъхано тя.

От панорамния прозорец четиримата наблюдаваха как телефонните откачалки, строени в редици, се изкачват по Училищния хълм; издължените им сенки оформяха нещо като уродливо виенско колело върху зелената трева. Когато наближиха белокаменната арка пред стадиона, редиците им се сляха и зловещото виенско колело сякаш се завъртя под ярките слънчеви лъчи на догарящия ден. Алис бе отвързала бебешкия „Найк“ и машинално го мачкаше.

— Сега ще видят какво сме направили и ще се махнат — изрече с такава бързина, сякаш рапираше. — Няма как да не разберат — щом започнаха да се интересуват от книги, със сигурност ще усетят, че нещо не е наред.

— Ще видим — каза Клей. Почти бе сигурен, че телефонните откачалки ще отидат на игрището, дори и онова, на което се натъкнат там, да обезпокои странното им групово съзнание; съвсем скоро щеше да се мръкне и те нямаше къде другаде да идат. В съзнанието му зазвуча откъс от песничка, с която майка му го приспиваше като малък: „Мило мъничко човече, гледай — тъмно стана вече! Колко много днес игра, уморено си сега.“

— Хем ми се иска да си тръгнат, хем се надявам да останат — почти шепнешком каза Алис. — Направо ще се взривя от притеснение. — Тя се засмя нервно. — Само дето те трябва да се взривят, не аз, нали? Те.

Том я изгледа учудено.

— Добре съм! — вдигна ръце тийнейджърката. — Добре съм, нищо ми няма! Само посмей да кажеш нещо!

— Щях да кажа само, че ще стане онова, което е писано — рече той. — Няма смисъл да се тревожиш…

— Ню Ейдж глупости — подхвърли презрително Алис. — Все едно слушам баща си. Кралят на рамките. — По бузата й се търкулна една сълза и тя я бръсна нетърпеливо с опакото на дланта си.

— Само се успокой, Алис — рече Том с възможно най-благия си глас. — Стой спокойно и наблюдавай.

— Ще се опитам, окей? Ще се опитам.

— И престани с тази маратонка — раздразнено подхвърли Джордан. — Жвакащият звук направо ме подлудява.

Тийнейджърката погледна маратонката, сякаш се изненадваше, че я вижда, после отново я завърза за китката си. Наблюдаваха как редиците на телефонните откачалки се сливат и минават под арката много по-стегнато и дисциплинирано от запалянковците, прииждащи на неделните футболни мачове. Наблюдаваха как умопобърканите се разпръскват като ветрило и се насочват към терена. Взираха се с трепет, очаквайки всеки момент множеството да забави ход и да спре, ала това така и не се случи. Онези, които вървяха най-отзад — предимно ранени, старци и доброволци, които им помагаха, минаха под арката дълго преди последните слънчеви лъчи да обагрят в алено стените на общежитията. Бяха се върнали отново — като диви гълъби в гнездата си или лястовици в Капистрано. Пет минути след като вечерницата се издигна в притъмняващото небе, гласът на Дийн Мартин изпълни ефира — пееше „Понякога всеки от нас обича“.