Стивън Кинг - Клетка

— Знаеше ли, че ще стане така? — попита Том. Лицето му беше бяло около очите и червено покрай челото и бузите, а половината му мустак бе изгорял. Клей чуваше думите му, но гласът сякаш глъхнеше. Всичко му звучеше така, сякаш ушите му бяха натъпкани с памук или си бе сложил от онези тампони, които Арни със сигурност бе давал на съпругата си Бет, когато я водеше на стрелба по мишени. Където те без съмнение стреляха, екипирани с мобилни телефони и пейджъри, които висяха на кръста им като каубойски револвери.

— Знаеше ли? — извика Том и се опита да го раздруса, ала единственото, което успя да постигне, бе да разкъса ризата му.

— Полудя ли? — изхриптя Клей. Гласът му бе дрезгав, изсъхнал и хрускав като прегорена филийка. — Според теб щях ли да стоя там с револвер в ръка, ако знаех? Ако не беше онзи бетонен парапет, сега щяхме да се търкаляме по тревата, разсечени на две! Или да се реем в шибания въздух, превърнати на пепел!

Очилатият мъж внезапно се усмихна:

— Скъсах ти ризата, Батман.

Тези думи подействаха като шамар на Клей. Двамата се спогледаха и художникът изведнъж изпита неустоимо желание да прегръща и целува Том, защото бяха останали живи. Бяха живи и невредими, мамка му, и това бе най-важното.

— Искам да се върнем в резиденцията — прошепна Джордан. Гласът му трепереше от страх.

— При всички положения трябва да се отдалечим на по-безопасно разстояние — изтъкна директорът. Трепереше неудържимо, бастунът му потракваше в неравноделен ритъм по каменните плочи. — Слава Богу, че вятърът духа към Училищния хълм.

— Можеш ли да вървиш? — попита Том.

— Да, благодаря ти. Ако Джордан ми помага, мисля, че ще стигна до резиденцията.

— Избихме ги — промълви Алис. Машинално изтри с длан челото си, размазвайки още повече кървавите петна по кожата си. Клей никога не беше виждал такива очи, освен може би в някои снимки и комикси от петдесетте и шейсетте години. Спомни си как веднъж бе отишъл на един комикс-фестивал, когато бе още тийнейджър, и бе слушал Уолъс Уд да говори за рисуването на онова, което наричаше „Очите на паниката“. Сега виждаше точно това — само че в реалния живот на лицето на една петнайсетгодишна ученичка. — Алис, хайде. Време е да се връщаме в резиденцията — няма какво повече да правим тук.

Ала девойката сякаш не го чу. Изглеждаше толкова екзалтирана, че лицето й се бе изкривило в болезнена гримаса — като дете, което е преяло със сладкиши. Очите й пламтяха.

— Нищо не би могло да оцелее в този ад.

Том улови Клей за ръката и художникът изпита болка като от слънчево изгаряне.

— Какво ти става? — попита мъжът с половината мустак.

— Мисля, че направихме грешка.

— Да не си почувствал нещо като в бензиностанцията? — разтревожи се Том, а очите зад килнатите очила го гледаха изпитателно. — Когато мъжът и жената се караха за проклетите кейкчета…

— Не, просто мисля, че сгрешихме — повтори Клей. Всъщност онова, което усещаше, бе много по-силно — знаеше, че са направили грешка. — Тази нощ трябва да се махнем оттук.

— Щом казваш, ще го направим — въздъхна Том. — Хайде, Алис.

Тя закрачи заедно с тях към резиденцията — двете газени лампи, които бяха поставили пред големия панорамен прозорец, сияеха като примамващи гостоприемни фарове в прорязвания от пъклено червени отблясъци мрак — ала само след няколко метра се обърна отново. Специалната ложа за гости и трибуните също бяха пламнали. Звездите над футболното игрище бяха изчезнали; дори луната бе само неясно привидение, танцуващо лудешки зад завесата от дим и мъгла.

— Умряха, пукнаха, изпържиха се — рече доволно момичето. — Гори, малката, гори…

Въздухът внезапно бе процепен от ужасяващ вик — този път обаче не идваше от Гленс Фолс или Литълтън (или което и да е друго място, отдалечено на петнайсет километра разстояние), а от игрището пред тях. Освен това в него нямаше нищо призрачно — беше писък на агония, нададен от едно-единствено същество, което съзнаваше — Клей бе абсолютно сигурен в това, че чудовищната болка, пробудила го от дълбокия му сън, означава само едно: в момента изгаря живо.

Тийнейджърката изкрещя и с длани запуши ушите си, изцъклените й очи искряха уплашено в алената нощ.

— Не биваше да го правим! — проплака Джордан и стисна китката на директора. — Сър, не биваше да го правим!

— Вече е твърде късно — въздъхна Чарлс Ардай.

Раниците им бяха доста издути, когато час по-късно ги подпряха на вратата на резиденцията. Във всяка имаше по няколко ризи, храна, кутии със сокове, батерии и резервни фенерчета. Клей беше казал на Том и Алис да съберат колкото се може по-бързо принадлежностите си и сега той бе този, който сновеше из приемната и от време на време хвърляше угрижени погледи през панорамния прозорец.