Стивън Кинг - Клетка

— Не се притеснявай — рече мъжът с тънките мустачки. Лицето му се бе изкривило в очакване на гърмежа и онова, което щеше да го последва.

Деби Бун вече се ориентираше към величествения финал на песента си и на Клей изведнъж му се стори от изключителна важност да стреля преди края на „Ти озаряваш живота ми“. „Ако не уцелиш от това разстояние, си пълен смотаняк“ — помисли си и натисна спусъка.

Нямаше нужда от втори изстрел. От центъра на цистерната изригна яркочервено цвете и за частица от секундата сиянието му озари назъбения кратер в лъскавата и гладка допреди малко метална повърхност. Вътре сякаш бе затворена самата преизподня. В следващия момент аленото цвете се превърна във фонтан от оранжево-бяла лава.

— Лягай! — изкрещя Клей на Том и го блъсна, преди да се стовари отгоре му в мига, в който нощта се преобрази в зноен пустинен ден. Титаничната експлозия сякаш разтърси всяка негова кост. Отломките от камиона засвистяха над главите им като смъртоносни шрапнели и за момент му се стори, че Том извика, но не беше съвсем сигурен, понеже земята потрепери от тътена на втори взрив и въздухът изведнъж стана парещ, парещ, парещ… Сграбчи Том за яката и го повлече към бетонната алея, водеща към белокаменната арка; бе присвил очи, за да ги предпази от нажежените въздушни вълни, които ги връхлитаха на могъщи талази от центъра на игрището. Нещо огромно се приземи върху тревата вдясно от него — по всяка вероятност двигателят на единия камион. Бе почти сигурен, че някои от металните парчета под краката му са били част от скелето на сцената.

Том крещеше и очилата му се бяха изкривили, ала се бе изправил на крака и поне на пръв поглед изглеждаше невредим. Двамата хукнаха по алеята като бегълци от Содом и Гомор. Издължените им сенки се носеха пред тях и Клей изведнъж си даде сметка, че около тях се сипят най-различни предмети — откъснати ръце и крака, парче броня и дори някаква женска глава с пламнала коса. Някъде зад тях отекна трети взрив и този път художникът бе този, който изкрещя. Краката му се преплетоха, той разпери ръце и полетя на земята. Целият свят излъчваше непоносима горещина и някаква невероятна, почти свръхестествена светлина — Клей имаше чувството, че се намира на сцената на самия Господ Бог. „Нямахме никаква представа какво правим — помисли си, докато погледът му се плъзгаше по парче изгоряла автомобилна гума, смачкана кутия от ментови дражета и синя рекламна шапка на «Пепси». — Нямахме никаква представа какво правим и сега ще платим с живота си.“

— Ставай! — извика му Том, но гласът му сякаш идваше от някакво отдалечено поне на километър място. В следващия момент почувства как дългите, изящни пръсти на мустакатия го сграбчват за рамото, сетне се появи и Алис. Тя го хвана за другото рамо и когато той я погледна, му се стори, че от нея струи ослепително сияние. Виждаше как маратонката танцува и се поклаща на китката й. По изцапаните й с кръв дрехи бяха полепнали разкъсани парчета плат и дори късчета обгорена плът.

Надигна се, но се строполи на коляно и Алис отчаяно го задърпа, докато той не се изправи отново. Някъде зад тях пропанът ревеше като разярен дракон. Джордан се втурна към тях, последван от накуцващия Чарлс Ардай — лицето на професора изглеждаше ярко розово, всяка бръчка лъщеше от пот.

— Не, Джордан! Дръпнете се веднага! — изкрещя Том.

Момчето моментално се подчини — хвана стареца през кръста и го притегли към себе си. В същия миг някакъв горящ торс с пиърсинг на пъпа тупна в краката на Алис и тя светкавично го изрита от алеята. „Пет години футбол“ — припомни си казаното от нея художникът, докато я наблюдаваше с възторг. Пламтящо парче от риза кацна на гърба й, ала Клей незабавно го бръсна с ръка, преди да е запалило косата й.

В горната част на стръмната алея гореше автомобилна гума, от която продължаваше да стърчи парче ос. Ако се бе приземила на пътя им, вероятно щяха сериозно да пострадат — най-малкото директорът — ала сега успяха да преминат край нея, задържайки дъха си заради задушливия дим. Миг по-късно вече тичаха към арката; Джордан придържаше професора от едната страна, Клей — от другата. На два пъти директорът бе пернал с бастуна си ухото на художника — без да иска естествено, но важното бе, че трийсет секунди след като бяха минали покрай горящата гума, вече стояха до каменната арка между стадиона и кампуса и задъхани наблюдаваха огромната колона черен дим над игрището.

Пламтящо парче от поздравителната лента, красила таблото за резултата, се приземи плавно до ложата за високопоставени гости сред облаче оранжеви искри.