Стивън Кинг: Неизживени спомени

— Мамо, какво всъщност означава „неизживени спомени“? Да не би да е…

— Не ме безпокой сега, Брайън. Мама е заета. В кутията за хляб има кифлички. Вземи си, ако искаш, но само една, че ще си развалиш вечерята — отсече майка му, докато звънеше на Майра по телефона.

Скоро двете вече оживено обсъждаха зелената тента.

Брайън, който не искаше кифли (обичаше майка си, но като я гледаше как яде, понякога му се изгубваше апетитът) седна на масата в кухнята, извади учебника си по математика и се зае със задачите. Беше буден и съзнателен ученик в това бе единственото домашно, което не бе написал в училище. Докато методично преместваше десетични точки и делеше числата, надаваше ухо и към разговора на майка си. „Я — отново казваше на Майра, — че това е още един магазин, в който ще се продават лепкави шишенца със стар парфюм и снимки на нечии починали роднини и просто е срамота да стават такива работи.“ Кора разправяше, че имало твърде много хора, чийто девиз в живота бил „Вземи парите и бягай“, а като споменаваше за тентата гласът й звучеше, като че ли някой умишлено се бе заел да я обиди и бе успял.

„Сякаш си мисли, че някой е трябвало да я предупреди“ — разсъждаваше Брайън, докато моливът му старателно закръгляше и делеше десетичните числа. Да, точно така. Хем беше любопитна, хем я беше яд и тази комбинация направо можеше да я съсипе. Е, скоро всичко щеше да стане ясно. И тогава майка му може би щеше да му разкрие голямата тайна. Или пък, ако продължаваше да е така заета, щеше да я разбере от следобедните й разговори с Майра.

Ала се случи така, че той научи много неща за „Неизживени спомени“ преди майка си, преди Майра и преди всеки друг от Касъл Рок.

В деня преди откриването на „Неизживени спомени“ той едва буташе колелото си на път за дома. Беше потънал в прекрасен сън посред бял ден (който нямаше да сподели, та ако ще и да го горяха с нажежено желязо и да му пускаха смъртоносни тарантули), в който молеше мис Ратклиф да отиде с него на панаира и тя се съгласяваше.

— Благодаря ти, Брайън — казва мис Ратклиф и в ъгълчетата на очите й — толкова сини, че изглеждаха бездънни — проблясваха сълзи на благодарност. — Напоследък… ми е така тъжно. Нали знаеш, изгубих любимия си.

— Ще ви помогна да го забравите — отвръща той решително, но гальовно. — Само ми казвайте… Брай.

— Благодаря ти — прошепва тя и се навежда към него така близо, че той долавя парфюма й — прелестен аромат на диви цветя. — Благодаря ти… Брай. И тъй като поне тази вечер ще бъдем момче и момиче, а не ученик и учител, можеш да ми викаш… Сали.

Тя е като хипнотизирана от това неочаквано разбиране, от тази неподозирана мъжественост.

„Може да е само на единадесет — мисли си, — но е по-истински мъж, отколкото Лестър някога е бил.“

Ръката й стиска неговата. Лицата им се приближават още и още.

— Не — мълви тя, а очите й са вече така големи и така близо, че той сякаш потъва в тях. — Не трябва, Брай… не е редно…

— Редно е, скъпа — отвръща й той и притиска устни до нейните.

След миг тя се дръпва и нежно прошепва…

— Ей, момче, гледай къде караш, мама му стара!

Изкаран от хипнозата, Брайън се озова пред пикапа на Хю Прийст.

— Извинявайте, господин Прийст — смутолеви и почервеня като домат.

Хю Прийст бе последният човек, когото би искал да вбеси. Работеше в комуналния отдел и се славеше с най-злия нрав в Касъл Рок. Брайън внимателно следеше движенията му. Ако Прийст тръгнеше да излиза от пикапа смяташе да се метне на колелото и да полети по Мем Стрийт със скоростта на светлината. Нямаше намерение да прекара следващия месец в болницата само защото си бе представял, че отива с мис Ратклиф на панаир.

Но Хю Прийст стискаше бутилка бира между краката си по радиото Ханк Уилямс младши пееше „Извисен и зареден“ и той се чувстваше прекалено уютно, за да предприеме нещо толкова радикално, като да съдере кожата на някакво си момче във вторник следобед.

— Отваряй си очите! — изръмжа и надигна бутилката, като не отместваше смразяващия си поглед от Брайън. — Защото следващия път изобщо няма да си правя труда да спирам. Просто ще мина през тебе и ще те размажа на пътя, приятел.

После включи на скорост и потегли. Брайън изпита безумното и слава Богу, краткотрайно желание да извика: „Голяма работа!“ след него, а сетне изчака оранжевата камионетка да завие по Линдън Стрийт и продължи пътя си. Със съня за мис Ратклиф, уви, за днес беше свършено. Хю Прийст го бе върнал в действителността. Мис Ратклиф не се бе скарала с годеника си Лестър Прат; все още носеше малкия си годежен пръстен с диамант и продължаваше да кара синия му мустанг, докато чакаше новата си кола да дойде от фабриката.