Стивън Кинг - Неизживени спомени

Не, казах ти, не знам какво точно, но ти гледай това момче. И постой малко в града, а? Просто чувствам, че нещата не вървят на добро, а ако се случи нещо, по-добре ще е да има свидетел.

Познавам това момче — онова, дето бута колелото. Може би ти също го познаваш. Казва се Брайън някой си. Баща му продава щори и врати в Оксфорд и Саут Перис, ако не се лъжа.

Казвам ти, дръж го под око. Дръж под око всичко . Бил си тук и преди, но сега нещата ще се променят.

Знам го.

Чувствам го.

Наближава буря.

В малките градове откриването на нов магазин е велико събитие.

За Брайън Раск това не беше толкова голяма работа, колкото бе за останалите — като майка му например. През последния месец я беше чул да го обсъжда (не се казвало „клюкарстване“, защото клюкарстването било лош навик и тя не го правела) надълго и нашироко по телефона с най-добрата си приятелка Майра Ивънс. Първите работници бяха пристигнали в старата сграда, където преди това се помещаваше кантората за недвижими имоти и застраховки „Уестърн Мейн“, точно когато започна учебната година и оттогава работеха без прекъсване. Не че някой имаше представа какво точно смятат да правят — първата им работа бе да поставят голяма стъклена витрина, а втората — да я матират с пяна.

Преди две седмици на вратата се бе появила табела, закачена над фуния от прозрачна пластмаса.

пишеше на табелата.

— Ще бъде просто още един антиквариат — каза майката на Брайън на приятелката си.

По това време Кора Раск си беше полегнала на дивана с телефона в едната ръка, а с другата си хапваше пияни вишни и гледаше „Санта Барбара“ по телевизията.

— Просто още един антиквариат с купища фалшива ранноамериканска мебел и стари, плесенясали телефони с ексцентрична форма. Помни ми думата.

Това се бе случило малко след като бяха инсталирали и матирали новата витрина и майка му така убедено говореше, че Брайън просто трябваше да сметне въпроса за приключен. Само дето за майка му въпросите никога не приключваха напълно. Нейните разсъждения и предположения бяха толкова безкрайни, колкото проблемите на героите в „Санта Барбара“ или „Общинска болница“.

Миналата седмица първият ред на табелата пред вратата бе сменен с:

Брайън не се интересуваше толкова от новия магазин, колкото майка му или някои от учителите (бе ги чул да говорят за това в учителската стая на прогимназията в Касъл Рок, докато беше дежурен), но беше на единадесет, а едно здраво единадесетгодишно момче се интересува от всичко ново. Освен това името на магазина го озадачаваше. „Неизживени спомени“. Какво ли пък значеше това?

Бе забелязал промяната в табелата миналия вторник, като се връщаше от училище. Във вторниците се прибираше по-късно. Брайън се бе родил със заешка устна и макар че му направиха операция, когато бе още на седем, все още се налагаше да ходи на логопед. Пред всеки, на когото хрумнеше да го попита, той упорито настояваше, че мрази часовете по правоговор, но всъщност не беше така. Беше дълбоко и безнадеждно влюбен в мис Ратклиф и цяла седмица чакаше допълнителните си часове. Във вторник училището сякаш траеше с години и последните два часа Брайън винаги прекарваше с приятна тръпка в стомаха.

Часовете по правоговор се посещаваха от още четири деца, но никое от тях не живееше в квартала на Брайън и това страшно му харесваше. След час, прекаран в една и съща стая с мис Ратклиф, той се чувстваше прекалено екзалтиран, за да търси компания. Обичаше да се прибира бавно към къщи в късния следобед, побутвайки колелото, вместо да го кара, и да си мечтае за нея сред дъжда от есенни листа, които се сипеха отгоре му под мекото октомврийско слънце.

Пътят му минаваше покрай търговската част на Мейн Стрийт срещу Кметството и в деня, в който видя табелата за тържественото откриване, момчето залепи нос за стъклената врата на магазина с надеждата, че ще види какво е заменило масивните бюра и жълтеникавите стени на бившата кантора. Любопитството му обаче не бе задоволено. Бяха спуснали щори зад вратата и единственото, което успя да види, бе собственото си лице.