Дейвид Едингс - Пророчеството

— Той… добре ли е?

— Че какво би могло да нарани Барак?

— Искам да кажа… същият ли си е?

— Ами какъв да бъде? — сви рамене Силк. — Не, момче. Лежи мирно. Дано прасето да не ти е спукало ребрата. — Той постави дланите си върху гърдите на Гарион и леко ги притисна.

— А моят глиган? — безсилно попита Гарион. — Къде е той?

— Ловците ще го донесат — отговори Силк. — Ако ми позволиш да ти предложа нещо, бих те посъветвал да помислиш за полезните страни на страхливостта. Тези твои инстинкти могат доста да скъсят живота ти.

Но Гарион отново беше изпаднал в безсъзнание.

После бяха в двореца и Барак го носеше. Леля Поул също беше с тях — с побеляло лице при вида на кръвта.

— Не е негова — бързо я увери Барак. — Той заби копието си в глигана и звярът го оцапа с кръв, докато се бореха. Мисля, че момчето е добре — само малко се е чукнало по главата.

— Донесете го — лаконично нареди леля Поул и ги поведе по стълбите към стаята на Гарион.

По-късно, когато вече бяха превързали главата и гърдите му, а отварата на леля Поул го караше да се чувства сънлив и замаян, Гарион лежеше в леглото си и слушаше как леля Поул се кара на Барак.

— Ти, грамаден, дебелоглав глупчо — кипеше от ярост тя. — Видя ли какво направи с твоята глупост?

— Момъкът е много храбър — каза Барак. Тихият му глас звучеше странно тъжно.

— Храбростта не ме интересува — гневно отговори тя, после попита: — Какво става с тебе? — И внезапно протегна ръце и ги постави върху главата на огромния мъж. За миг се взря в очите му и после бавно го пусна. — О — рече тихо леля Поул. — Виждам, че накрая се е случило.

— Не успях да го овладея, Поулгара — прошепна мъчително Барак.

— Всичко ще бъде наред, Барак — каза тя и леко докосна наведената му глава.

— Повече никога няма да бъде наред — отвърна Барак.

— Иди да поспиш — помоли го тя. — На сутринта няма да ти изглежда толкова лошо.

Огромният мъж се обърна и тихо напусна стаята.

Гарион знаеше, че те разговарят за странното нещо, което беше видял, когато Барак го бе спасил от глигана; поиска да попита леля Поул за това, но горчивата отвара, която тя му беше дала, го отведе в селенията на спокойната дрямка без никакви сънища.

На следващия ден Гарион беше прекалено схванат и съсипан и дори не помисляше да стане от леглото. Ала потокът от посетители непрекъснато го държеше зает и той не можеше да се отдаде на мрачни мисли за болежките си. Посещенията от страна на алорнските крале, облечени във великолепни одежди, особено го поласкаха — всички кралски особи похвалиха неговата смелост. След това дойдоха кралиците и вдигнаха голям шум около раните му, предлагаха му горещото си съчувствие и го милваха по челото. Комбинацията от похвали и съчувствие и увереността, че наистина е център на всеобщото внимание, беше изумителна и сърцето му се изпълни с щастие.

Но последният посетител за деня беше господин Улф, който пристигна, когато вечерта вече пълзеше по заснежените улици на Вал Алорн. Старецът носеше обикновената си туника и бе вдигнал качулката, като че ли идваше отвън.

— Видя ли моя глиган, господин Улф? — гордо попита Гарион.

— Прекрасно животно — отговори Улф без особен ентусиазъм. — Но никой ли не ти каза, че човек трябва да отскочи встрани, след като е пронизал звяра с копието?

— Всъщност въобще не помислих за това — призна Гарион. — Но нямаше ли да изглеждам… ами… като страхливец?

— Толкова ли си бил загрижен за това какво ще си помисли за тебе едно прасе?

— Ами — поколеба се Гарион, — всъщност не.

— Ти развиваш удивителна липса на здрав разум за момче на твоята възраст — отбеляза Улф. — Обикновено се необходими години, докато човек започне да постъпва така. — Той се обърна към леля Поул. — Поулгара, сигурна ли си, че в жилите на Гарион няма примес от арендска кръв? Напоследък той се държи като типичен аренд. Отначало язди Великия въртоп като детско дървено конче, после се опитва да строши бавните на глиган с ребрата си. Да не би да си го изпускала да падне върху главата си, когато е бил бебе?

Леля Поул се усмихна, но не каза нищо.

— Надявам се, че скоро ще се съвземеш, момче — каза Улф. — Помисли за това, което ти казах.

Гарион се навъси, смъртно обиден от думите на господин Улф. Сълзи напълниха очите му въпреки всичките усилия, които положи да ги възпре.

— Благодаря ти, че се отби, татко — каза леля Поул.

— Винаги с удоволствие идвам при тебе, дъще — тихо каза Улф и излезе.