Дейвид Едингс - Пророчеството

— Защо трябваше да ми говори по този начин? — избухна Гарион и си избърса носа. — Дойде и развали всичко.

— Какво развали, скъпи? — попита леля Поул и приглади гънките на сивата си рокля.

— Всичко — оплака се Гарион. — Кралете до един казаха, че съм се държал много смело.

— Кралете винаги казват така — заяви леля Поул. — Аз не бих обръщала прекалено внимание на думите им, ако бях на твое място.

— Но аз наистина се държах смело, нали?

— Сигурна съм, че е било така, скъпи — отвърна тя. — Убедена съм, че прасето е било силно впечатлено.

— Ти си също толкова лоша, колкото господин Улф — обвини я Гарион.

— Да, скъпи — съгласи се тя. — Предполагам, че е така, но това е съвсем естествено. Кажи ми сега какво искаш за вечеря.

— Не съм гладен — отвърна предизвикателно Гарион.

— Наистина ли? Вероятно имаш нужда от още една укрепваща отвара. Ей сега ще ти я приготвя.

— Не, не, ще вечерям — бързо каза Гарион.

— Така си и помислих — отбеляза леля Поул. После без никакви обяснения внезапно протегна ръце, прегърна го и дълго го държа притиснат до себе си. — Какво да правя с тебе? — попита накрая тя.

— Добре съм, лельо Поул — увери я той.

— Може би този път наистина е така — рече тя и взе лицето му в дланите си. — Да си смел е нещо прекрасно, скъпи мой Гарион, но поне от време на време се опитвай отначало да помислиш малко. Обещай ми.

— Добре, лельо Поул — каза той, малко смутен от всичко това. Странно защо тя се държеше така, сякаш наистина го обичаше. Представи си, че между тях все още има връзка, макар да нямат кръвно родство, и му олекна. Не можеше да бъде същото като истинското роднинство, разбира се, но все пак беше нещо.

На следващия ден вече можеше да става. Мускулите все още го боляха малко, ребрата също, но той беше млад и раните бързо заздравяваха. В ранния предобед вече седеше с Дурник в голямата зала в палата на Анхег и си приказваха. По някое време граф Селайн със сребристата брада дойде при тях и каза учтиво:

— Крал Фулрах пита дали би се съгласил да се присъединиш към нас в стаята, където провеждаме съвети, майстор Дурник.

— Аз ли, ваша светлост? — недоверчиво попита Дурник.

— Негово Величество е силно впечатлен от твоя нюх за това как трябва да се постъпва правилно — обясни старият благородник. — Той смята, че ти представляваш най-доброто от сендарската практичност. Това, пред което сме изправени, засяга всички хора, не само кралете на западните земи, и затова е напълно в реда на нещата здравият разум да бъде представен на нашите разисквания.

— Веднага ще дойда, ваша светлост — каза Дурник и стана, — но трябва да ми простите, ако не приказвам много.

Гарион чакаше, изпълнен с нетърпение.

— Всички чухме за твоето приключение, моето момче — любезно каза граф Селайн. — О, отново да бъдеш млад! — Той въздъхна. — Идваш ли, Дурник?

— Незабавно, ваша светлост — отвърна Дурник и двамата излязоха от голямата зала и се отправиха към стаята, където се състояха съветите.

Гарион остана сам, дълбоко засегнат, че са го изключили от компанията си. Беше на възраст, когато чувството му за самооценка все още бе неукрепнало, и страшно се измъчваше от липсата на уважение, която пролича от това, че не го бяха поканили да ги придружи. Дълбоко засегнат, той навъсено напусна голямата зала и отиде да разгледа своя глиган, който беше окачен в пълна с лед стая близо до кухнята. Поне този звяр го бе приел на сериозно.

Ала човек не може да прекара прекалено много време в компанията на едно мъртво прасе, без да се почувства потиснат. Глиганът не изглеждаше чак толкова голям, както тогава, когато беше жив и се спускаше да го нападне. Бивните му наистина бяха внушителни, но нито толкова дълги, нито толкова остри, както ги беше запомнил Гарион. Освен това в стаята с леда беше твърде хладно и натъртените мускули пак го заболяха.

Нямаше никакъв смисъл да опитва да посети Барак. Червенобрадият гигант се беше заключил в стаята си, потънал в размисъл и мрачна меланхолия, като не отваряше вратата на никого, дори на жена си. И така Гарион, изоставен напълно сам, постоя унило известно време и после реши, че вместо това може да проучи огромния палат с прашните, неизползвани стаи и тъмните криволичещи коридори. Вървя, както му се стори, цели часове, като отваряше врати и преминаваше пусти проходи, които понякога внезапно прекъсваха пред голи каменни стени.

Палатът на Анхег беше огромен, защото, както бе обяснил Барак, от три хиляди години владетелите непрекъснато го достроявали. Едно от южните крила беше напълно изоставено, целият му покрив се беше срутил още преди няколко столетия. Гарион прекара дълго в скитане по коридорите на втория етаж, обзет от мрачни мисли за тленността и преходността на славата, докато надзърташе в стаи, където дебела пелена сняг бе покрила древните легла и столове, и гледаше мъничките следи от мишки и катерички, тичали навсякъде. След това излезе в един коридор, където пак нямаше покрив, и откри други следи — бяха оставени от човек. Отпечатъците бяха съвсем пресни, понеже не ги беше покрил никакъв сняг, а предната нощ беше валяло. Отначало той си помисли, че следите са негови и вероятно е направил кръг и отново е попаднал в коридор, който вече е проучил, но отпечатъците бяха много по-големи от неговите.