Дейвид Едингс - Пророчеството

С изненадваща сръчност вещицата завъртя тоягата си, удари копието във въздуха и го отклони.

— Няма да ти помогне, ако се опиташ да убиеш старата Мартьо — изкиска се презрително тя. — Твоето копие няма да я нарани, нито пък твоята сабя. Върви, Барак. Твоята зла орис те очаква. — След това тя се обърна към шейната, в която седяха Гарион и Дурник. — Здравей, кралю на всички крале — заговори монотонно тя. — Този ден пред теб ще се изправи огромна опасност, но ти ще я преодолееш. Опасността, която грози теб, ще доведе звяра, носещ ориста на твоя приятел Барак. — После вещицата се поклони и избяга, преди Барак да успее да сграбчи второ копие.

— Какво беше всичко това, Гарион? — попита Дурник изненадано.

— Барак казва, че тя е луда, сляпа старица — отговори Гарион. — Спря ни, когато пристигахме във Вал Алорн, след като ти и другите бяхте вече заминали.

— Какви бяха всички тези приказки за зла орис? — попита Дурник и потрепера.

— Не зная — отвърна Гарион. — Барак не пожела да ми обясни.

— Това е лошо предзнаменование толкова рано сутринта — отбеляза Дурник. — Череките са много странен народ.

Гарион кимна в знак на съгласие.

Отвъд Западната порта се простираше открито поле, което проблясваше със снежните си преспи под ярката светлина на утринното слънце. Пресякоха го на път към тъмната гора на две левги от градската стена. Диво полетелите им шейни вдигаха фонтани пухкав сняг.

Под бялата пелена лежаха затрупани ферми. Всички сгради бяха направени от греди и имаха островърхи дървени покриви.

— Тези хора, изглежда, са безразлични към опасността — отбеляза Дурник. — Аз със сигурност не бих пожелал да живея в дървена къща — като си помисля как лесно избухват пожари.

— Тук все пак е друга страна — изтъкна Гарион. — Не трябва да очакваме, че целият свят ще живее като нас в Сендария.

— Прав си — въздъхна Дурник. — Но ще ти кажа, Гарион, че тук не се чувствам много спокоен. Някои хора просто не бива да пътуват. Щеше ми се никога да не бяхме напускали фермата на Фалдор.

— Понякога аз също изпитвам това чувство — призна Гарион, вперил очи в огромните планини, които сякаш изникваха към небето направо от гората пред тях. — Но някой ден всичко това ще свърши и отново ще можем да се приберем у дома.

Дурник кимна и въздъхна още веднъж.

Когато навлязоха в гората, доброто настроение на Барак се възвърна и той бодро се зае да поставя ловците на определените им места, сякаш нищо не се бе случило. Заведе Гарион през дълбокия до прасците сняг до едно голямо дърво на значително разстояние от тясната следа на шейната.

— Тук има пътека, преправена от дивеча, и глиганите могат отново да я използват, когато Торвик и неговите ловци ги подплашат. Щом някое животно се приближи, стегни се и насочи копието към гърдите му. Те не виждат много добре и глиганът ще се наниже на копието ти, преди още да е усетил, че го държиш пред него. След това е най-добре да отскочиш зад дървото. Понякога копието ги вбесява.

— Ами ако пропусна? — попита Гарион.

— На твое място не бих направил това — посъветва го Барак. — Няма да излезе нищо хубаво.

— Не исках да кажа, че ще го направя нарочно — изясни мисълта си Гарион. — Глиганът ще се опита ли да избяга, или какво?

— Понякога бягат — рече Барак. — Но не разчитай на това. С много по-голяма вероятност ще опита да разпори корема ти с бивните си. В такива случаи най-доброто е да се покатериш на някое дърво.

— Ще запомня — отвърна Гарион.

— Аз няма да бъда далеч, ако изпаднеш в беда — обеща Барак, връчи на Гарион две дълги копия и с тежки стъпки се отправи към своята шейна. Всички се отдалечиха и Гарион остана сам под големия дъб.

Сред тъмните стволове на дърветата беше сенчесто и непоносимо студено. Гарион се разтъпка сред снега, търсейки най-удобното място, където да чака глигана. Онова, което Барак му бе посочил, беше утъпкана пътека, лъкатушеща през тъмния шубрак, и Гарион реши, че отпечатъците, които бяха останали на нея, са застрашително големи. Дъбът с ниските си полегати клони започна да му изглежда твърде гостоприемно място, но той гневно отхвърли тази мисъл. От него се очакваше да стои на земята и да посрещне нападението на глигана. Той реши по-скоро да умре, отколкото да се скрие сред клоните на дървото като уплашено дете.

Сдържаният глас в ума му го посъветва, че губи прекалено много време, тревожейки се за такива неща. Докато не пораснеше достатъчно, никой нямаше да го смята за мъж, тогава защо ли беше нужно да си дава целия този труд, да се опитва да бъде храбър — нали поведението му нямаше да донесе полза никому.