Дейвид Едингс - Пророчеството

— Ако Барак не смята, че само ще му преча, на драго сърце ще отида — заяви той предизвикателно.

Леля Поул се взря в него, погледът й изведнъж стана неотстъпчив.

— На твоето вълче започнаха да му никнат зъби — засмя се господин Улф.

— Мълчи, татко — каза Поул, все още измервайки Гарион с гневни очи.

— Не и сега, госпожице — каза старецът и в гласа му имаше железни нотки. — Той вече взе решение и ти няма да го унижаваш, като го накараш да се откаже. Гарион вече не е дете. Може да не си забелязала, но е почти мъж — висок и плещест. Скоро ще навърши петнадесет години, Поул. Все някога трябва да отпуснеш хватката си, а точно сега не по-зле от всеки друг път може да започнеш да се отнасяш към него както към мъж.

Тя за миг задържа погледа си върху стария човек, после с измамна кротост отвърна:

— Както кажеш, татко. Ала съм сигурна, че ще обсъдим този въпрос по-късно, насаме.

Господин Улф трепна.

Леля Поул погледна Гарион и каза:

— Опитай се да бъдеш внимателен, скъпи. И когато се върнеш, ще си поговорим надълго и нашироко, нали?

— Ще има ли милордът нужда от моята помощ, докато се въоръжава за лова? — попита лейди Мерел надменно и дори оскърбително, както винаги, когато разговаряше с Барак.

— Няма да бъде необходимо, Мерел — каза Барак.

— Не бих пренебрегнала своя дълг — отвърна тя.

— Стига, Мерел — възкликна Барак. — Нали вече попита.

— Разполагам ли тогава с разрешението на милорда да се оттегля? — поинтересува се тя.

— Да — кратко отвърна Барак.

— Може би вие, дами, ще пожелаете да се присъедините към мен — предложи кралица Ислена. — Ще гадаем по различни поличби какъв ще бъде резултатът от лова.

Кралица Порен, която беше застанала зад гърба на кралицата на Черек, обърна очи към тавана в знак на примирение пред съдбата. Кралица Силар й се усмихна.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Барак. — Глиганите чакат.

— И без съмнение вече си точат бивните — додаде Силк.

Барак ги поведе към червената врата на оръжейната, където към тях се присъедини мъж с прошарена коса и огромни рамене. Носеше риза от бича кожа, към която бяха пришити метални плочи.

— Това е Торвик — представи Барак мъжа с прошарената коса. — Главният ловец на Анхег. Знае малкото име на всеки глиган в гората.

— Милорд Барак е извънредно любезен — каза Торвик и се поклони.

— Какво прави човек, когато отиде на лов за глигани, приятелю Торвик? — учтиво попита Дурник. — Никога не съм правил това по-рано.

— Много просто — обясни Торвик. — Аз вземам моите ловци в гората и изкарваме животните, като крещим и вдигаме шум. Вие и другите ловци ги причаквате ето с тези оръжия. — Той посочи поставката, върху която бяха подредени здрави копия с широки остриета. — Когато глиганът види, че сте застанали на пътя му, той ви напада и се опитва да ви убие с бивните си. Вместо това вие убивате него с помощта на копието.

— Разбирам — отвърна Дурник, но гласът му беше изпълнен със съмнение. — Не ми изглежда твърде сложно.

— Ние ще облечем ризници, Дурник — напомни му Барак. — Ловците ни почти никога не са се наранявали сериозно.

— „Почти никога“ не ми звучи твърде окуражително, що се отнася до честотата на нараняванията — отбеляза Силк и прокара пръсти по една окачена до вратата ризница.

— Никой спорт не е много развлекателен, ако в него липсват елементите на риска — сви рамене Барак и вдигна едно от тежките копия.

— Минавала ли ти е някога през ума мисълта да поиграем на зарове, вместо да ловим зверове? — попита Силк.

— Не и с твоите зарове, приятелю — засмя се Барак.

Започнаха да навличат ризниците, докато ловците на Торвик помъкнаха няколко наръча копия с широки остриета към шейните, които чакаха в заснежения двор.

Гарион реши, че ризницата е тежка и твърде неудобна. Стоманените брънки се впиваха в кожата му дори през дебелите дрехи и всеки път, когато се опитваше да смени позата си, половин дузина нови пръстенчета се забиваха в плътта му. Качиха се на шейните. Беше много студено и дори кожените дрехи сякаш не топлеха.

Минаха по тесните, криви улици на Вал Алорн и стигнаха Западната порта на края на града — точно срещу пристанището. Дъхът на конете се издигаше сред ледения въздух.

Парцаливата сляпа старица от храма излезе от един вход и изграчи:

— Чуй ме, Барак! Твоята орис ще те настигне скоро. Ти ще опиташ вкуса й преди слънцето да е отишло в леглото си, за да отбележи края на деня.

Без да пророни нито дума, Барак се изправи в шейната, грабна едно от тежките копия и със смъртоносна точност го запрати срещу старицата.