Дейвид Едингс - Пророчеството

— Никога не бих позволил такова нещо — категорично заяви Анхег. — Моята кралица е твърде ценна за мен, за да й позволя да поеме такъв риск.

— Трябва да отстъпя пред волята на своя господар — отговори Ислена с тон, в който се промъкнаха нотки на облекчение. — По негова заповед оттеглям своето предложение.

— Храбростта на моята кралица е чест за мене — рече Анхег съвсем сериозно.

Ислена се поклони и бързо се отдръпна. Леля Поул погледна господин Улф и повдигна вежда, но не направи нищо повече по въпроса.

Изражението на Улф стана по-сериозно и той стана от стола си и каза:

— Мисля, че дойде време да вземем решение. Нещата се променят прекалено бързо, затова не трябва да отлагаме повече. — Вълшебникът погледна Анхег. — Има ли някъде място, където можем да разговаряме, без да се страхуваме от подслушване?

— Има стая в една от кулите — отвърна Анхег. — Мислех си за нея преди нашата среща, но… — Той замълча и хвърли поглед към Чо-Хаг.

— Не е трябвало да позволяваш мисълта за мен да ти създава грижи — каза Чо-Хаг. — Мога да се изкачвам по стълби, ако това се налага. За мен щеше да е по-добре да бях преодолял това неудобство, отколкото да ни подслушва шпионинът на Джарвик.

— Аз ще остана с Гарион — каза Дурник на леля Поул.

Леля Поул твърдо поклати глава.

— Докато Ашарак е на свобода в Черек, не искам да изпускам момчето от очите си.

— Ами да тръгваме — каза господин Улф. — Вече е късно, а аз искам да потеглим рано сутринта. Следата, която преследвах, става все по-студена.

Кралица Ислена, която все още изглеждаше потресена, стоеше близо до огнището с Порен и Силар и не направи дори опит да последва групата, която крал Анхег изведе от тронната зала.

„Ще ти обадя какво става“ — сигнализира с жестове крал Родар на своята кралица.

„Естествено“ — отвърна му тя. Лицето й беше спокойно, ала пропукването на пръстите й, докато оформяше фразите, разкриваше, че е раздразнена.

„Дръж се спокойно, дете — казаха й пръстите на Родар. — Ние сме гости тук и трябва да се подчиняваме на местните обичаи.“

„Както заповядате, господарю“ — отвърна тя с резки саркастични движения.

С помощта на Хетар крал Чо-Хаг се справи със стълбището, макар и мъчително бавно.

— Извинявам се — рече запъхтян той, като спря по средата да си поеме дъх. — За мен е също така неприятно, както и за вас.

Крал Анхег постави стражи на първата площадка на стълбището, след това отиде и затвори тежката врата.

— Запали огъня, братовчеде — каза той на Барак, — Няма да е зле да се настаним удобно.

Барак кимна и докосна с пламъка на факлата дървата в камината.

Стаята беше кръгла и не особено просторна, ала имаше място за всички — пейките и столовете бяха предостатъчни.

Господин Улф се изправи край един от прозорците и погледна към пламтящите светлини на Вал Алорн, които се разстилаха под него.

— Винаги съм харесвал кулите — изрече той сякаш на себе си. — Моят Учител живееше в кула като тази и аз се наслаждавах на всяка минута, която прекарвах там.

— Бих дал живота си, ако можех да познавам Алдур — прошепна Чо-Хаг. — Наистина ли е бил заобиколен от светлини, както казват някои хора?

— На мен ми изглеждаше съвсем обикновен — отговори господин Улф. — Живях с него пет години, преди да узная кой е.

— Наистина ли е бил толкова умен, както са ни казвали?

— Вероятно дори по-умен — отговори Улф. — Аз бях необуздано момче, скитник, и той ме намери пред кулата си, когато издъхвах сред една снежна буря. Успя да ме научи на ум, макар че това му отне неколкостотин години. — Вълшебникът с въздишка се отдръпна от прозореца и каза: — А сега на работа.

— Къде ще отидеш, за да подновиш търсенето? — попита крал Фулрах.

— В Камаар — отговори Улф. — Намерих следата там. Мисля, че тя отвежда в Арендия.

— Ще изпратим с тебе войници — каза Анхег. — След това, което се случи тук, е много вероятно кролимите да се опитат да те спрат.

— Не — твърдо каза Улф. — Войниците са безполезни в борбата с кролимите. Не мога да се движа с цяла армия — ще ми се наложи да обяснявам на кралете на Арендия защо нахлувам в царството им с орда войници. Ще ми е необходимо дори по-дълго време да обясня на арендите онова, което обясних на алорните — колкото и невъзможно да ви звучи това.

— Не бъди неучтив, татко — намеси се леля Поул. — Този свят е техен и те за загрижени за него.

— Няма да имаш нужда от цяла армия, Белгарат — поде крал Родар, — но няма ли да е благоразумно да вземеш със себе си неколцина храбри мъже?