Артър Кларк: Градът и звездите

Навярно ударът бил страхотен. Въпреки неуспехите, Човек не се съмнявал, че някой ден ще покори космическите дълбини. Вярвал още, че във Вселената може да има равни нему, но не и по-велики. Сега откривал, че и двете основи на вярата му са грешни, че звездните умове са далеч по-могъщи от неговия. Много векове Човек изследвал Галактиката — отначало в корабите на други цивилизации, а по-късно в машини, построени с подарените знания. Навсякъде откривал култури, които можел да разбере, но не и да настигне, а тук-там срещал умове, които скоро щели да надхвърлят дори границите на разбирането му.

Да, ударът бил страхотен, но той закалил човечеството. Печален и безкрайно помъдрял, Човек се завърнал в Слънчевата система да размисли над насъбраните знания. Готов бил да приеме предизвикателството и бавно разработил обнадеждаващ план за бъдещето.

Някога физическите науки най-силно привличали Човека. Сега той още по-стръвно се обърнал към генетиката и науките за мисълта. Независимо от цената, той щял да се издигне до границите на своите възможности.

Великият експеримент погълнал цялата енергия на човечеството за милион години. Всички усилия, цялата саможертва и труд се побираха в шепа думи от разказа на Калитракс. Те донесли на Човека най-великите му победи. Той прогонил болестите; ако желаел, можел да живее вечно, а като овладял телепатията, покорил и най-изтънчената от всички енергии.

Вече бил готов отново да излезе навън и опрян на собствените си възможности, да тръгне из безкрайните простори на Галактиката. Щял да застане като равен с равните пред народите на световете, от които някога избягал. И щял да изиграе пълната си роля в историята на Вселената.

Той сторил това. От тази може би най-обширна ера в цялата история извираха легендите за Империята. Империята се крепяла на много народи, но това се забравило в страхотната драма, когато дошъл краят.

Империята живяла поне милион години. Сигурно е претърпяла редица кризи, може би дори войни, но всички те се губели в устрема на великите народи към зрелостта.

— Можем да се гордеем — продължаваше Калитракс — с ролята на нашите прадеди в тази история. Дори когато отминали епохите на възход, те не загубили ентусиазма си. Все още разполагаме само с догадки, но изглежда, че именно Човекът вдъхновил и ръководил експериментите, които довели едновременно до рухването на Империята и до нейното възвеличаване. По всяка вероятност тези експерименти се основавали на следните философски идеи. Контактът с други видове показал на Човека колко дълбоко се влияе мирогледът на един народ от формата на физическото тяло и сетивата, с които е надарено. Говорело се, че ако истинският образ на Вселената изобщо може да се постигне, то може да го стори само ум, освободен от подобни физически ограничения… всъщност мисъл в чист вид. Тази концепция била разпространена сред повечето от древните земни религии и изглежда странно, че една лишена от рационалност идея в края на краищата станала най-великата цел на науката. В реалната Вселена не бил срещан безплътен разум. Империята решила да го създаде. Сред толкова много неща, ние сме забравили уменията и знанията, които съпътствували този замисъл. Учените на Империята овладели всички сили на Природата, всички тайни на времето и пространството. Както нашите умове са резултат от изключително сложна комбинация на мозъчни клетки, свързани с паяжината на нервната система, така и те се мъчели да създадат мозък — не от материални съставки, а от схеми, гравирани върху самото пространство. Подобен мозък, ако можем да го наречем така, щял да действува чрез електромагнитни или още по-висши енергии и завинаги щял да се освободи от тиранията на материята. Той можел да мисли далеч по-бързо от който и да било органичен разум, можел да работи докато във Вселената остава поне един ерг свободна енергия, и нямало граници за неговата мощ. Веднъж създаден, той щял да развие неподозирани дори от създателите му възможности. Може би именно заради опита, който натрупал в собственото си възраждане, Човек предложил да се започне създаването на подобни същества. Разумът във Вселената никога не бил срещал по-голямо предизвикателство и след многовековни спорове то било прието. Всички народи на Галактиката се обединили за изпълнението на програмата. Повече от милион години делят мечтата от реалността. Цивилизации изгрявали и залязвали, хилядолетният труд на световете пропадал отново и отново, но целта не се забравяла. Някой ден можем да узнаем цялата истина за това най-дълго начинание в историята. Днес знаем само едно — то завършило с катастрофа, която едва не разрушила Галактиката. Умът на Ванамонде отказва да навлиза в този период. Тясна ивица от време е блокирана за него, но вярваме, че причината е само собственият му страх. В началото виждаме Империята на върха на славата си, напрегната в очакване на идващия успех. В края, само няколко хилядолетия по-късно, Империята е рухнала и дори звездите са помръкнали, сякаш нещо е изсмукало енергията им. Над Галактиката надвисва булото на страх, свързано с едно име: „Лудия ум“. Не е трудно да се досетим какво е станало през този кратък период. Чистата мисъл била създадена, но е била или безумна, или по-вероятно, както сочат други източници, била безмилостен враг на материята. Много векове опустошавала Вселената, докато я покорили енергии, каквито не можем и да си представим. Незнайното оръжие, използувано от отчаяната Империя, изтощило звездите; от спомените за този конфликт извира част от легендите за Завоевателите. За другите ще спомена след малко. Лудия ум не можел да бъде унищожен, той бил безсмъртен. Откарали го до границите на Галактиката и по непонятен за нас начин го затворили там. За затвор му служела странна изкуствена звезда, наречена Черното слънце. Той е там и досега. Когато Черното слънце се разпадне, отново ще бъде свободен. Никой не знае кога ще дойде този ден.