Артър Кларк - Градът и звездите

— Но в небето над Диаспар видях звездолети — възрази Джесерак.

— Скоро няма да ги виждаш. Ние загубихме връзката със звездите и не след дълго ще напуснем дори планетите. Милиони години ни трябваха, за да стигнем до целта си… и само векове, за да се върнем в къщи. Още малко и ще изоставим почти цялата Земя.

— Защо го направихте? — запита Джесерак. Знаеше отговора, но неизвестно защо се чувствуваше длъжен да пита.

— Трябваше ни черупка, за да се скрием от две неща — страх от смъртта и страх от космоса. Ние бяхме болен народ и вече не искахме Вселената… затова се престорихме, че тя не съществува. Видяхме как хаосът беснее сред звездите и възжелахме мир и спокойствие. Следователно трябваше да затворим Диаспар, та вече нищо ново да не проникне в него. Планирахме града, който познаваш, и за да скрием подлостта си, измислихме фалшиво минало. О, не сме били първите… но за пръв път го вършехме толкова старателно. Прекроихме и човешкия дух, ограбихме амбициите и най-големите му страсти, за да се задоволи със света, който притежава сега. Хиляди години строихме града и машините му. Когато някой от нас изпълнеше задачата си, изтривахме спомените в мозъка му, влагахме подправена памет и внасяхме личността му в градските системи, докато дойде време отново да бъде повикан. Най-сетне дойде денят, когато в Диаспар не остана жив човек, само Централният компютър изпълняваше заложените от нас заповеди и бдеше над съня ни в Информационните хранилища. Вече никой нямаше връзка с миналото… и оттук започна историята. Един по един, в предопределен ред, бяхме повикани от запаметяващите устройства и отново получихме плът. Като току-що построена машина, включена за пръв път, Диаспар започна да изпълнява онова, за което бе създаден. Но някои от нас се съмняваха още в началото. Вечността е дълга, разбирахме колко е рисковано да не оставим изход и окончателно да се укрием от Вселената. Не можехме да се преборим с волята на обществото, затова работехме тайно и по свое усмотрение внесохме нужните промени. Единствените са наше изобретение. Те щяха да се появяват на дълги интервали и ако обстоятелствата им позволяха, щяха да открият дали извън Диаспар има нещо, което си струва труда да потърсят. Не си представяхме, че ще трябва толкова много време, за да успее един от тях… нито, че успехът ще бъде толкова голям.

Въпреки загубата на способността за критична преценка, както е присъщо за съня, Джесерак мимолетно се учуди как може Ярлан Зей да говори толкова уверено за събития, станали милиард години след неговото време. Това го смущаваше… пречеше му да осъзнае мястото си във времето и пространството.

Краят на пътуването наближаваше, стените на тунела вече не летяха край тях с главоломна скорост. Ярлан Зей заговори с неочаквано напрежение и власт.

— Миналото свърши, за добро или за зло, ние изпълнихме дълга си и всичко отмина. Джесерак, ти си създаден заедно със страха от външния свят и стремежа да останеш в града. Споделяш тези чувства със всички други в Диаспар. Сега знаеш, че този страх е безпочвен, че ти е наложен изкуствено. Аз, Ярлан Зей, ти го дадох и пак аз те освобождавам от ярема. Разбираш ли?

При последните думи гласът на Ярлан Зей ставаше все по-силен, докато изпълни всичко наоколо. Подземният снаряд потръпна и се замъгли, сякаш сънят на Джесерак наближаваше края си. Ала и в избледняващото видение той чуваше повелителния глас да тътне в мозъка му: „Вече не се боиш, Джесерак. Вече не се боиш.“

Отчаяно се устреми към събуждането, както плувец се надига от океанските дълбини към повърхността. Ярлан Зей бе изчезнал, но в някакъв странен промеждутък му заговориха познати и все пак непознати гласове, окуражаваха го и той усети, че го подкрепят дружески ръце. После като стремителен изгрев върху него се стовари потокът на реалността.

Отвори очи. Развълнувани, край него стояха Алвин, Хилвар и Джирейн. Но той не им обърна внимание, умът му бе препълнен от чудото, разстлано пред него — гори, реки и синята стена на откритото небе.

Той беше в Лис и не се страхуваше.

Никой не попречи на безкрайния миг да се запечата завинаги в паметта му. Когато най-сетне се убеди, че всичко е истина, той обърна лице към спътниците си.

— Благодаря, Джирейн — каза той. — Не вярвах, че ще успееш.

Психологът с доволна усмивка довършваше деликатната регулировка на машината, увиснала във въздуха край него.

— На моменти доста ни разтревожи — призна той. — Един-два пъти започна да задаваш въпроси, на които не можех да отговоря логично, и се изплаших, че ще трябва да прекъсна опита.