Артър Кларк - Градът и звездите

Калитракс се усмихна съчувствено към огромната си аудитория.

— Има много такива легенди — отчасти верни, отчасти измислени. Безброй парадокси в миналото ни остават неразгадани. Но това е по-скоро задача за психолозите, отколкото за историците. Дори на записите в паметта на Централния компютър не можем да вярваме — те явно са били подправяни в древността. На Земята само Лис и Диаспар надживели периода на упадък — Диаспар благодарение на съвършените си машини, а Лис заради частичната си изолация и необикновената интелектуална мощ на своя народ. Но дори когато се издигнали до предишното си ниво, двете общества били заслепени от наследствените страхове и легенди. Вече няма от какво да се боим. Като историк не съм длъжен да предсказвам бъдещето — аз само изучавам и тълкувам миналото. Но неговият урок е достатъчно ясен: прекалено задълго сме се откъснали от реалността и идва време да прекроим живота си.

Безмълвен и смаян, Джесерак крачеше по улиците на един Диаспар, какъвто никога не бе виждал. Никога не би познал града, в който преминаха всичките му жизнени цикли. Но той знаеше, че това е Диаспар, макар да не си задаваше въпроса откъде знае.

Улиците бяха тесни, сградите — по-ниски… и паркът бе изчезнал. Или по-скоро още не съществуваше. Това бе Диаспар преди промяната — отворен към света и Вселената. Косматите вълма на облаците в бледосиньото небе над града бавно се виеха под напора на ветровете, галещи лицето на тази по-млада Земя.

През облаците и зад тях прелитаха по-плътни небесни спътници. На много мили над Диаспар корабите, които го свързваха с други светове, пристигаха и отлитаха безшумно, а по дирите им в небето оставаше ефирна бродерия. Джесерак дълго се взира в загадката и вълшебството на откритото небе и за миг в душата му нахлу страх. Стоеше гол и беззащитен и знаеше, че мирният син купол над главата му е нищожна преграда, че отвъд него се крият всички тайни и заплахи на космоса.

Страхът не успя да пречупи волята му. С частица от мисълта си Джесерак разбираше, че цялото преживяване е сън, а сънят не можеше да му навреди. Щеше да го преплува, да се наслади на всичко ново и накрая да се събуди пак в познатия град.

Вървеше из центъра на Диаспар към мястото, където по негово време се издигаше Гробницата на Ярлан Зей. В този древен град нямаше гробница… само ниско кръгло здание с десетки високи входове. Край една от арките го чакаше човек.

Джесерак би трябвало да се изуми, но вече нищо не можеше да го учуди. Струваше му се справедливо и естествено да се изправи пред човека, който бе изградил Диаспар.

— Познаваш ме, предполагам — каза Ярлан Зей.

— Разбира се, хиляди пъти съм виждал статуята ти. Ти си Ярлан Зей, а това е Диаспар преди милиард години. Знам, че сънувам и че всъщност нито ти, нито аз сме тук.

— Тогава не трябва да се плашиш от нищо. Последвай ме и помни, че нищо не може да ти причини зло, защото стига да поискаш и ще се събудиш в Диаспар… в своето време.

Джесерак покорно последва Ярлан Зей в сградата, умът му се превръщаше в жаден, безкритичен сюнгер. Някакъв спомен или отглас от спомен му подсказа какво ще се случи. Знаеше, че някога би побягнал ужасен, ала сега не изпитваше страх. Успокояваше го не само знанието, че събитието е нереално. Присъствието на Ярлан Зей го защитаваше като талисман от всички възможни опасности.

По подвижните пътища, слизащи към дълбините на сградата, почти нямаше хора. Когато мълчаливо застанаха пред дългия аеродинамичен цилиндър, наоколо не се виждаше никой. Джесерак знаеше, че тази машина може да го отнесе извън града в пътуване, което някога би размътило разсъдъка му. Когато водачът му кимна към отворената врата, той се поколеба само за миг, после пресече прага.

— Виждаш ли? — усмихна се Ярлан Зей. — Сега се отпусни и не забравяй, че си в безопасност… че нищо не може да те засегне.

Джесерак му вярваше. Само леки тръпки пробягваха по тялото му, когато входът на тунела полетя насреща и машината се устреми с нарастваща скорост към земните дълбини. Забравяше всичките си страхове, не искаше нищо друго освен да разговаря с почти митичната древна личност.

— Не ти ли се струва странно — започна Ярлан Зей, — че небесата са открити за нас, а ние искаме да се погребем под земята? Това е началото на болестта, чийто край виждаш във вашата епоха. Човечеството опитва да се скрие, бои се от загадките на космоса и скоро ще затвори всички врати към Вселената.