Артър Кларк: Градът и звездите

Зареян в мислите си, Калитракс замлъкна, сякаш бе забравил, че очите на целия свят се отправят към него. В дългото мълчание Алвин огледа множеството около себе си. Мъчеше се да разбере какво мислят за това разкритие… и за незнайната заплаха, която заменяше сега мита за Завоевателите. Лицата на повечето му съграждани бяха застинали в недоверчива гримаса, те все още се мъчеха да отхвърлят фалшивото минало, ала засега не можеха да приемат още по-странната истина, дошла на негово място.

Калитракс заговори отново. С по-мек, спокоен глас той описа последните дни на Империята. Докато картината се разгръщаше пред него, Алвин разбра — това бе епохата, в която би искал да живее. Тя бе изпълнена с приключения и великолепна, неустрашима храброст — храброст, способна да изтръгне победа от зъбите на катастрофата.

— Макар че Лудия ум оставил след себе си една опустошена Галактика, Империята все още разполагала с огромни ресурси и с несломим дух. Можем само да се възхищаваме на смелостта, с която подновили великия експеримент и започнали да дирят грешката, довела до катастрофата. Разбира се, сега мнозина възразявали и предсказвали нови катастрофи, ала те били малцинство. Проектът продължавал и този път горчиво спечеленото знание довело до успех. Новородената раса имала неизмерими интелектуални възможности. Но тя била в зората на детството си; не знаем дали създателите са предвиждали това, ала вероятно са знаели, че е неизбежно. Нужни били милиони години, за да стигне до зрелост, и нищо не можело да ускори процеса. Ванамонде бил първият от тези умове, сигурно нейде в Галактиката има и други, но предполагаме, че са били създадени броени единици, защото Ванамонде не е срещал нито един от своите събратя. Създаването на чистите умове било най-великото постижение на галактичната цивилизация, в него Човекът играел главна, а може би и ръководна роля. Не споменах за самата Земя, защото нейната история е просто нишка от огромния гоблен. Вечно лишавана от най-смелите си умове, нашата планета неизбежно изпадала в краен консерватизъм и се обявила против създателите на Ванамонде. Тя едва ли е играла роля в заключителното действие. Делото на Империята било завършено, хората от оная епоха погледнали опустошените в отчаяната борба звезди и взели решение. Щели да оставят Вселената на Ванамонде. Тук има загадка. Може би никога не ще я разрешим, защото Ванамонде не е в състояние да ни помогне. Знаем само, че Империята установила контакт с… нещо… много странно и много велико, далеч по дъгата на Космоса, чак в другия край на пространството. Какво е било? Можем само да предполагаме, но зовът му трябва да е бил безкрайно настоятелен и обещаващ. Не след дълго нашите прадеди и другите народи потеглили на пътешествие там, където не можем да ги проследим. Изглежда, мислите на Ванамонде се ограничават в рамките на Галактиката, но чрез тях видяхме началото на това велико и загадъчно приключение. Ето възстановената картина, сега ще се върнете повече от милиард години назад.

Като блед призрак на древната си слава в пустотата бавно се въртеше колелото на Галактиката. От край до край я осейваха огромните празнини, раздрани от Лудия ум. Дрейфуващи звезди щяха да запълнят тези рани през бъдните ери, но изгубеното великолепие никога нямаше да се върне.

Човекът се готвеше да напусне своята Вселена, както много отдавна бе напуснал своя свят. И не само Човекът, но и хилядите други народи, градили Империята заедно с него. Те се събираха тук, в края на Галактиката. И цялата й шир лежеше между тях и целта, от която ги деляха хилядолетия.

Въображението тръпнеше пред събраната им флота. Флагмански кораби бяха слънца, най-малките лодки — планети. Цял кълбовиден звезден рой с всичките си слънчеви системи и неизброимите им светове се готвеше да скочи през безкрая.

Дълга огнена линия удари сърцето на Вселената, пробяга от звезда на звезда. За миг бяха загинали хиляди слънца, влели енергията си в чудовищната форма, която се устреми по оста на Галактиката и сега потъваше в бездната…

— Така Империята напуснала нашата Вселена, за да дири съдбата си другаде. Когато нейните наследници, чистите умове, израснат окончателно, тя може отново да се върне. Но този ден е все още далече в бъдещето. В най-кратки и повърхностни линии това е историята на Галактичната цивилизация. Нашата собствена история, която смятаме за толкова важна, не е нищо друго освен закъснял банален епилог, макар и толкова сложен, че не успяхме да разберем всички подробности. Изглежда, много от по-старите и улегнали народи отказали да напуснат дома си, сред тях били и нашите преки прадеди. Повечето от тези народи стигнали до упадък и вече са изчезнали… може би само някои още догарят. Нашият свят едва избегнал същата участ. През Преходните векове — които всъщност продължили милиони години — знанията от миналото се изгубили или били съзнателно унищожени. Трудно е да повярваме, ала последното изглежда по-вероятно. За цели ери Човекът потънал в суеверно и все пак научно варварство. За да прогони болката от безсилието и провала, той изопачавал историята. Легендите за Завоевателите са абсолютно измислени, макар че в тях несъмнено има частици от отчаяната борба против Лудия ум. Нищо освен болния им дух не е отблъснало нашите прадеди към Земята. Когато открихме това, особено ни развълнува един въпрос. Никога не е имало Шалмиранска битка… но Шалмиран е съществувал, съществува и до днес. Нещо повече, никога не е изграждано по-чудовищно оръжие за унищожение. Доста време ни трябваше, за да решим тази главоблъсканица, но отговорът се оказа много прост. Някога в древността Земята имала един огромен спътник, Луната. Раздиращата война между приливите и гравитацията нарушила равновесието й, Луната започнала да пада и трябвало да бъде унищожена. За тази цел изградили Шалмиран, а около предназначението на крепостта били изтъкани известните на всички ви легенди.